СТАРИЯТ КВАРТАЛ

Кога се появява потребност да открехнеш вратата към съкровеното пространство на детството и да посетиш местата, където си се родил? Да видиш къщата, махалата, улиците, дворовете където си играл, пресечките,на които си се целувал за пръв път? Обикновено таиш спомените непокътнати и рядко посягаш към тях. Страхуваш се да не нарушиш митологиите, сътворени в миналото. Но любопитството, дали нещо се е променило, надделява, когато решиш да провериш себе си. Доколко ти си това, което си искал да бъдеш. А може би разчиташ уличките, по които си вървял или избягвал, могат да ти подскажат  посоката, която още не си избрал?

Родена съм в сърцето на София,  в стария квартал зад банята, между  джамията  и синагогата,  срещу несъществуващата днес, но жива още легенда, ресторант Гамбринус - на ул „Цар Симеон” 55.

В детството ми през зимата в тази еврейско-арменска махала населена със средна ръка хора, мъглата миришеше на кюмюр.  В такова време светлинките мъждукаха, а къщите изглеждаха призрачни  и мамещи със своите загадъчни истории. Тази зима  ми се прииска да  се да се възползвам от  романтичния и носталгичен фон, който мъглата придава  и  с   новия си недоразучен фотоапарат да се опитам да уловя неповторимата атмосфера на старата част на града, а  и някой и друг призрак от миналото да  се зареждам с енергия от спомените, които ме чакат на всяка пресечка.  /Цар Симеон е бил главна търговска артерия  от римско време насам. Не случайно и социализмът не бе успял да отнеме наследения предприемачески  буден   дух на хората, които  са я населявали -сарачи, кафеджии, обущари,   арменци и евреи , придаващи  колорит  и аромат на сивотата и немарата с миниатюните си работилнички и ателиета. И сега все още, ако искаш да разбереш София, трябва да се залуташ из тези, населени с истории, места. /

Така че закрачих по старите си стъпки. Маршрутът възникна спонтанно, сякаш   някакъв GPS на детството проработи в мен- от  ъгъла на „Средец“ до „Раковски“ и след това до   училище /11-а  гимназия на тогавашния „Волгоград“/,   можех да се обзаложа, че като насън мога да измина цялото разстояние,  прескачайки през дворовете между „Ц.Симеон“ , „Бачо Киро“ и“ Искър“, мога да  си припомня всички игри на стражари и апаши и гоненици с момчетата от класа.

От  хлебарницата на ъгъла и обущаря  отсреща, покрай  работилничката за поправка на цигулки на ул. „Бачо Киро“- /дали не е същата, от    “ Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков?/- Там  където   се събирахме с момичетата от Червената и Бялата кооперация -култовските сгради на бул. "Дондуков", в които живееха по-първите, за да ходим заедно на училище..   Спомените се връщат като миризми на препечен хляб, влажна трева и сухи клечки от задни дворове , пушек на комини. Спомените не са само мои, те са  на близки  и познати, на родителите ми. Знам, къде са падали бомбите през войната, къде са се криели нашите, ей-тук е къщата, където  изгоря заедно с двете момчета, влезли в мазето заради изпусната топка и запалили клечка кибрит сред варели с ацетон..или такава беше местната легенда.

Тогава, в детството, не обръщахме много внимание кой къде живее. Повечето ми съученици живееха в една стая цялото семейство, делейки обща кухня с други фамилии. Да имаш самостоятелна стая си беше лукс. След години си дадох сметка, че те са обитавали собствените си големи и хубави жилища, които социалистическата власт е преразпределила така, че истинските собственици са били сврени в ъгъла, за да се настанят други работнически семейства в просторните стаи. Така беше по кооперациите, строени преди войната, и  в къщите с дворове.Тогава нямах очи да видя колко красиви   са повечето фасади на някои от тях.  

 

Строени преди войната от немного заможни хора, но с градски вкус и  мерак, те  и днес носят европейски отпечатък , чрез еркери, фризове и декоративни архитектуни елементи.

 

Сега се разхождам и всяка от тях сякаш иска да ми заговори. Да разкаже своята тайна история –ето тази,  със стълбището отвън и кованото балконче пра баба ми ходеше да пие кафе при приятелката си арменка.Какво ли са си говорили двете? В отсрещната май стопанинът е бил зачезнал в Белене.  Данчо от „Париж“15 бял ден не е видял заради любовта си към Kings-имаше такава банда в70-те. Махалите бяха населени с будни момчета, големи побойници  и луди глави. ВВС и радио Лаксемберг се  слушаше тайно повсеместно.
На „Искър“ разпознавам къщата на.проф. Въжаров- цигулар от европейски мащаб, създал своя школа.Народната власт  го обявила   за „фашист“ .  Може би призракът му с парализирана ръка неумело тактуваща нотите, следствие от това заклеймяване, още броди наоколо?

Прииска ми се да зная повече за всяка къща кой е живял там, с какво се е занимавал, неговите деца тук ли са сега и пазят ли семейните спомени? Но техните биографии и истински собственици можеха да станат явни в годините на демокрацията. В годините на демокрацията, обаче, други места в София станаха престижни за живеене и моят квартал остана в сянката и мъглата на миналото, поприхлупил своята история . Едва напоследък и там взе да се строи   на фона на запустелите къщи с ослепели прозорци. Предприемчиви строители вдигат нови фасади. Някои наподобяват съществуващите стари –но, всичко е на парче.  Ноните къщи, обаче, макар  да имитират старите фасади , унищожават истории. И макар кварталът явно да се съпротивява на новото-ето като оная къща, заради която съм нарекла текста си“ На лице и на опаки“- която отпред е лъснала фасада, но отзад е олющена, но лъхаща на живот- ми се ще, преди да заприлича на безличния Лозенец  да съумее да съхрани лице , да даде възможност къщите да разкажат себе си.

Размечтах се този квартал да се възроди и затвори една две преки за пешеходна зона, да се изпълни със заведения, магазинчета и ателиета. Сега, на фона на запустелите къщи с ослепели прозорци предприемчиви строители вдигат нови фасади.  Ето как в мъглата ми отвори очите какво бъдеще би могло да има стара София.

Ако имате своя история от стария квартал на столицата, пишете...