ECCE HOMO

Една семейна история

Снимките разказват истории. Стига да искаш, ще ги прочетеш. Тази, която  събуди моето желание да науча повече за  един живот, заключен в нея и  да ви го разкажа, е пред вас. На нея е  копие на рисуваната от  Гуидо Рени глава на Исус Христос, наречена "Ecce homo".  Издялал го е от дърво  прадядо ми, вашият прапрадядо, Петър Станчев, за иконостаса /темплото/ на църквата "Св Петър и св.Павел"  в град Котел.Защо прадядо ни Петър е нарушил канона и вместо разпънатото мъченическо тяло на божия син е възпроизвел само най-човешката част-лицето и то  така, както я е видял ренесансовият майстор от Болоня, с допълнителната живост на плътта, която само дървото придава?


 За разлика от Гуидо Рени, при когото доминира скръбта, лицето на Исус върху дървото- вперил взор с тъга, мъдрост и предизвикателство, сякаш повтаря надслова на котленското училище : "Помогни ми да те возвися". Трябва да ви кажа, че още преди  Милен Русков да тръгне да разчита  корените на българската душевност чрез  кода, скрит в тези слова, в журналистическите си статии, прадядо ви Стефан Станчев е търсил в тях  ключа към житейската участ на баща си, дърворезбаря от Котел. Какви пътища  Петър Станчев, казанлъчанинът, е извървял, с какво се е борил и какво е преодолявал, за да намери единението с бога не в разпятието, а в човешкото възвисение и да олицетвори  човешкия стремеж в тази своя творба, повлияна от италианския ренесансов живописец.

Имаше време, в което  като журналист, смятах за най-архаичното нещо да се ровиш в родовата памет. Или- най-скучното. В смисъл, че когато нямаш за какво друго да пишеш или говориш, се хващаш за "родословното дърво". Което означаваше, че ти липсва будно око и остро перо за къде къде по- важни злободневни теми, които интересуват всички. Сега, като се обърна назад, се чудя кои са били "великите теми" в 35 годишната ми журналистическа практика? "Революционните"   предавания в "Добър ден" от 1988-89-та година, когато усвоявахме правилата на демокрацията, откривахме измеренията на понятието свобода, загърбвахме миналото и го захвърляхме като ненужен товар по пътя към новите висини? Да, от днешна гледна точка, след преглътнатите илюзии и разочарования, на  повечето от тези  предавания, интервюта и теми днес мога да гледам с умилително самосъжаление. Е, имаше прекрасни срещи с хора, които са оставили спомена за нещо истинско. Но, потопен  във водовъртежа на  времето, пропускаш точно онези мигове на среща със самия себе си, които ще ти помогнат да се усетиш като камък, който въпреки теченията, тежи  на своето място. Така си отидоха  баба  и дядо Стефан и Паулина Станчеви, без да ги запиша със професионалния си микрофон за да да запомня съкровените им мисли и спомени.

 Защо е важно, и важно ли е,  да знаеш биографията на собствения си род? За съжаление това е "вторият акъл" който идва в зрели години, защото това  е начинът  да разучиш  себе си, да опознаеш кой си, какво можеш, какви са качествата, оформили те като личност и най-вече какво искаш да завещаеш на своите деца. Толкова години  се лутаме, не знаем какви сме и не се харесваме. Европейци ли сме, или не чак дотам, чудим се защо сме бедни, недодялани, изоставащи неособено можещи. Дали е така? Имали били другите народи вековни родове. А ние- "1300 годишна история", по учебник. Но юбилейният лозунг кънти на кухо без връзката с личната история на рода. А ако потърсим корените си, ще натрупаме не само спомени и история, а и бъдеще. И няма да имаме нужда от фалшивото самочувствие на развети конски опашки, ксенофобски призиви и политически спекулации, за да се чувстваме на мястото си тук, на тази земя.

Дали обаче поради настъпването на годините, в които отсяваш зърното от плявата и искаш да видиш живота си в перспективата на времето, години, в които то престава да е хронология от събития в линеен порядък, а сякаш "застива" в една плоскост  и само ценните преживявания  започват да отговарят на понятието за житейски смисъл, у мен се породи любопитството и жаждата за повече знание за тези, които са ме създали. Нещо, което искам и на вас да предам. Да ви се прииска да научите повече за собственото си минало за да познаете себе си.

 За прадядо си, вашият пра-прадядо  знаех,  че е дърворезбар, учил в Виена, преподавал в Тревненската школа и автор на ред иконостаси в Клисурския манастир, в Котел и на други места. Спомням си, с майка ми веднъж минахме през Котел, спахме дори там, но църквата  така и не я видяхме - оказа се  неремонтирана и затворена..  Иконостаса /темплото/ видях   на връщане от морето, когато  минавайки през Котленския проход,  решихме да спрем в Котел и се опитаме да открием църквата, в която знаех, че прадядо ми е работил. Храмът "Св  Петър и св. Павел" се оказа по чудо отворен. Разгръщайки църковния дневник  с името на дядо ни в него,  уредничката  разказа, че този иконостас, един от най-хубавите на Балканския полуостров, е  изработен от Петър Станчев  след пожара 1894 г на мястото на изгорелия. Предишният бил на  Димитър Дойковчето. На изпроводяк, като разбра, че съм журналист, жената ми каза- "и разкажете за нас в Интернет, за да научат младите, защото  младите живеят без памет."



Ако можех в стилистиката на Даун Браун да разнищя и разкажа историята на този живот за който, според мен, ключов елемент е  христовата глава на Гуидо Рени в темплото на котленската църква, сигурно бих ви запленила повече,  но поне ще се опитам да събера частите на един живот, побран в две папки от дядо ми, Стефан Станчев, журналист и писател.


Той  в по-късна възраст от мен, се е опитал да върне назад стрелките на времето, за да научи за баща си това, което е пропуснал. През 1976   в сп. "Ехо" пише статията "Майсторът от обект номер 165  без да споменава, че е негов син, без да изпише името му. Авторът на   котленския иконостас в църквата "Св.  Петър и св.Павел", с неразпънатия Христос,  е  представен с инициали П.Ст. Явно, социалистическият свян и страх са си казали думата. Чак 80-та година тръгва да дири хора и места, за да напише книгата за своя баща. Така и не успява.
Но папките, съхранили кореспонденция и документи са при мен и това, което е успял да събере в тях прадядо ви Стефан, искам да ви покажа на вас, моите деца. Като  храня и тайната надежда, че въпреки годините, някой котленец, казанлъчанин, берковчанин  или русенец може да прочете написаното благодарение на Интернет и да допълни пъзела   както на нашата лична история, така и на историята на времето..



Ето какво е успял дядо ми да възпроизведе като родословно дърво по линия на майка си :

Христо Петров, джамбазин от Русе и съпругата му Цана- родители на 6 деца, сред които и Дора, която се жени в Казанлък за прадядо ни Петър. и оттам тръгва явно Станчовата фамилия.
Гледам  всички тези имена, които са ни  рода, а не знам нищо за тях!  Някои  ми стават много мили, защото виждам как афинитета към името се повтаря в семействата и оцелява.  Наприемер  има една Минка в Бургас, дъщеря на Асен, син на Петър дюкенджи от с Абланово,  едно от 6-те деца на Петър и Цана, която кореспондира с избора на името ти,  Мина -моята дъщеря. А дядо ми викаше, че сме те кръстили на гората,  защото не избрахме Стефания.  Нали твоето,  Катерина си бе по по условие- на майка и прабаба-гъркинята.

Та в Казанлък, тук нямаме родословно дърво, дядо ни е прихванал резбарския занаят от добърските майстори.
Дърворезбата, характерен занаят в подбалканските градове, е била белег за принадлежност към един по-духовен и заможен свят. Старо предание търси корените на тревненско-казънлъшката школа в пренесения майсторлък на учени и можещи хора, избягали от падналия Търновград .."много търновски люде, най-учените и можещите забегнали в Балкана. Някои дошли в Трявна. Мястото било потулено и те намерили обрасла в буреняк църква с врата, окована в железни листи, каквито са големите порти на Търновската крепост. Тя била градена за двамата царе  Асеновци, за победата им над византийския император Исак Ангел по тези места в лето 1190-то.." та дърворезбата, като специфично изкуство пренесла паметта за легендарните времена на лукс и богатство, символика и държавност.
В Казанлък пра- прадядо ви  Петър се въртял като малък около дебърските резбари в долно-калпъкчиийската махала, които изографисвали иконостаса в девичия манастир "Св. Богородица". Вероятно майсторът, който го е вдъхновил, е бил Васил Аврамов. Така му дошъл меракът сам да вае дървото. Майка му, макар вече вдовица, го пратила в Русчук  да учи в столарското училище, което завършил почти на самоиздръжка и поел към Виена  при прочут майстор.

 /Тук искам да кажа, че от малкото съхранени в къщи дърворезби винаги е едно  малко  релефно пано на типична австро-унгарска кирхен.

Дали я е виждал през прозореца на квартирата си във Виена? Дали я е изографисал   за  спомен за един свят на порядък и упорство, който е съхранил в душата си?/
 Цяла година, както пише дядо Стефан в сп."Турист" 1975г " Баща му  купувал изкусност в резбарството  и още щял да остане там, ако русенската мома, изгората му,  не се поболяла от
раздялата. " Та баба ни Дора, върнала от странство дядо Петър. И така започнала тяхната  чергарска орисия- Трявна, Котел, Берковица, пак Котел,  София, Сливен,  Бяла ,Кюстендил.. междувременно и две войни: Балканска и Първа световна. Чергарски живот. Междувременно изпод ръцете му с изящна ажурна красота излизат иконостасът в "Св. св. Петър и Павел" в Котел, тронът на  Клисурския манастир край Берковица, троновете в Старозагорската и Сливенската митрополии, резбената украса на Бургаския народен съвет и колко ли незнайни  образци на резбарското изкуство. А така също много мебели  по домовете на по-заможните в градовете, в които е бил учител.
снимки


За да си представим дядо ни от плът и кръв, помагат  спомените на  хората, с които е контактувал и  работел.

"Скъпий ми учителю,
Случайно научих за вас и вашето желание да имате снимка от резбата на иконостаса, който вий сте изработили с голямо умение и вещина. Това е едно гениално творение, изработено от вашите златни ръце, в което сте вградили вашите способности, ум и воля. Един паметник за Котел., който вечно ще живее и вашето име вечно ще се споменава. Сега църквата "Петър и Павел" е обявена за паметник на културата С настоящето писмо ви пращам една снимка на Исус с трънения венец" и ви моя да изпратите до мен или до историческия музей, който се помещава в битовата къща Галата ваша снимка и написана биография.
Аз съм вашия ученик през1924г Рафаил Стефанов Рандев от Котел. Съученик в прогимназията с вашия син, Стефан."
За да научи повече за баща си, дядо ни е влясал във връзка с  този свой съученик Рафаил Рандев, който му изпраща подробни сведения:

 "Уваж. др. Станчев,-пише Рафаил Рандев
В кн.12 1976г на сп. Турист прочетох статията ви " Майсторът от Обект 165 -Котел" Останах приятно изненадан, че Вие сте син на мой много обичан бивш колега от Държавното столарско училище в Берковица. При Станчев през 1933-34г аз прекарах учителския си стаж. Бяхме в много добри отношения като колеги и като туристи.  Той бе извънредно трудолюбив. С него и учениците сме обиколили целия Берковски Балкан.  Аз свирех на флейта и това му доставяше голямо удоволствие, загледан в някой природен кът. Станчев е бил учител в Държавното столарско училище в Трявна от 1925 до 1926г. През тази година под негово ръководство  и участие е изработено обзавеждането на митрополитския апартамент в Дряновския манастир.

Мога да си представя как е обикалял с приятелски компании Балкана.Дали баб Дора е одобрявала неговите забежки не знам, но за него със сигурност общуването с другари и с планината е боло не само израз на неговата виталност, но и извор на вдъхновение.Откъде иначе всичките тези птици, цветя и изящество ще са излизали изпод ръцете му?А  любовта към природата е наследена  у всички нас, неговите потомци. Дядо ни Стефан бе дългогодишен главен редактор на сп."Турист". 

 
За църквата "Св.Петър и Павел в Котел  трябва да се знае, че първото темпло е от 1824 на тревненския майстор Димитър Дойковчето.Той изгаря 1894г и про-късно, 1911г Станчев изработва днешният."
 В отговора си на това писмо, дядо ми Стефан багодари за това уточнение, тъй като както казва той "неосведомени журналисти приписваха бащиния ми олтар на Дойковчето.."

За тревненската школа,  преплела религиозна символика и местни образи от природата -гълъби, ружи и много слънца,  има легенди. Ето какво пише Феликс Каниц останал очарован от ажурната резба на иконостаса на владишкия трон в старинната църква "Св. Архангел Михаил", строена още 1190г "В тревненско намерих-пише той-много красиви работи, плод на по-висока художествена индустрия, чиято оригиналност  възбуди немалко учудване даже във Виена, където аз в 1873 изложих няколко образци от тях в Музея на изкуствата." Хм. Виена вече е познавала тревненската школа, когато дядо ни е отишъл там .
До др. Петър Станчев Петров 11 април 1970г
"Във връзка със 50 годишния юбилей на Техникум по дървообработване и вътрешна архитектура" "Тревненска школа" редакционната комисия по издаването ан юбилейния вестник и албум Ви моли да изпратите спомени за учителските си години"

Явно подтикнат от това  писмо и честването на годишнината, дядо Петър, все още жив и вече в София, сам решава да подири съдбата на някои от своите творения.
Ето какво   отговяря Недю Александров живущ на бул Ленин 58 в Стара Загора 26 май 1973г
"Уважаеми др. Станчев,
С известно закъснение Ви се обаждам във връзка с приятното поръчение да проуча къде е сега стария иконостас от Аязмото.
След едно щателно проучване на место  и от канцеларията на Метрополията  установих от самото лице, което ги е приело като дар за новопостроен храм. Този новопостроен храм е в с.Арнаутито, староагорско. На 20 километра от Ст.Загора в съседство със селата Калояновец  и Ракитница.
Иконостасът е напълно запазен."
Дано религиозните нужди да не са били дотам занемарени и притъпени по социалистическо време, та нещо да е останало в селската черква.

 Дали разпилените из различни градове и села на България произведения на дърворезбарското изкуство- къде светски предмети, къде  църковна украса, може да бъдат документирани и подредени, за да дадат представа за стойността на един живот? Може би е достатъчно да видим темплото в Котел, който сякаш е ключ към сърцето, душата и въображението на  Петър Станчев, разказал живота си чрез своите твърби.И,  най-вече, чрез портрета на  главата на Исус Христос. Надали ще е бил много вярващ дядо ни, или поне не в каноничен смисъл, за да изобрази величието на човешкия дух чрез този портрет. Страданието и величието да бъдеш човек, изпълнявайки повелите на собствения си дълг, реализирайки себе си следвайки трудния път на своята орис.Но оставайки човек.

 

За оформянето му като личност обаче без съмнение е влияла средата, хората, с които е общувал. За тях разказват пак тези писма и допълват атмосферата на възрожденски дух и порив, запазен в началото на 20 век. 
 "...
За биографията на художника Димитър Димчев, ходил на специализация в Италия, син на книжаря Димчо Великов, приятел на В.Левски от Букурещ. Един от основателите на революционния комитет в Котел. Васил Левски когато идва в Котел отсядал у тях.Дядо Димчо издавал книги в Букурещ, но се завърнал тук и продаваше учебници. Левски свободно ходел из Котел. Един път отишъл в църквата Петър и Павел. Имал хубав глас и почнал да пее на аналоя. Свещеника Иван Николов /поп Янко/ надникнал да види кой пее, видял един непознат. Когато свършила службата, отишъл да го потърси, но него го нямало вече. Жената на Дим.Великов отишла при попа и му казала да отиде у тях. и когато влядзъл, видял този същия човек който хубаво пял в църква. Това било през пости. А на обеда имало блажна гозба и баница. Разменили няколко думи и  Левски казал: "Тоз поп щом яде през пости баница, ной ще стане наш човек....
Стоян Ноков- дългогодишния учител в Котел. Преподаваше химия и физика. Завършил в Женева, за която често приказваше за познанството си с Плеханов и Фридрих Енгелс, с когото кореспондирал. Той е съученик на Кръстю Раковски. Имаше голяма библиотека и постоянно четеше, даже и когато си изкарваше кравите на паша, все четеше.
Димо Стефанов Каларашев. ..   Изглежда той се е познавал с вашия баща и той го е повикал за учител по резбарство.,   Под тяхно ръководство се изработваха мебели, които не отстъпваха на тези, от Виена. 1921 Димо Каларашев го изпращат на специализация в Нюрнберг и остава на негово място твоя баща до 1925г  След Нюрнберг Димо Каларашев отива във Виена, градът на мебелната индустрия Постъпва в най-голямата фабрика "Мюлер" като конструктор Мебели, изработени по негови поректи има и в двореца в Синая..
Пише Рафаил Рандев,от ул "Тинтява" 13 гр Котел..Такива хора и такава среда.. За всеки  оттях можеш да кажеш   ecce homo. И всеки от тях може да каже, в края на живота си, както пра-пра-дядо ни Петър, словата, написани с молив за потомството:
"Старостта е едно непрекъснато душевно страдание, което все пак може да се облекчи  . Аз го облекчавам с повелята на народната мъдрост"Залудо работи, но празен не стой."
 Един морал, съхранил не само котленския дук и стремеж към возвишение, но намерил израз в биографията и биографиите на този град.