Наопаки

За необходимостта от изправителни знаци

Има нещо показателно във факта, с които често се гордеем пред чужденците, че клатим глава в потвърждение или отрицание наопаки на останалия свят. От инат или от криворазбрана  национална гордост някаква,  не искаме да спазваме общоевропейските правила. Когато сме си в България.  Пресечем ли границата обаче, ставаме като всички други. У нас  правим това, което правят всички, за да не се отличаваме от околните. Дори когато е в нарушение на законови правила. Дали пък  стадният манталитет не ни е най-отличителната черта?   Или „прецакването“ на правилата? Неизкоренимата андрешковщина. Дали бихме я преборили, ако въведем "изправителни" знаци?

Пресичане на пешеходни пътеки. Няма начин, ако някой тръгне на червено, да не бъде последван от друг. Озърта се  младок с модни атрбути, гордо закрачва преди зелената светлина на светофара.  Надхитрил е правилата. Т.е.,държавата. И няма начин, след него да не зачатка с токове някоя госпожа, хвърляйки презрителен поглед към „овците“ на тротоара и не дай боже, и бабичка да се юрне след гордите нарушители. Закъде ли бърза пък тя? Освен за крайната спирка. 

Пътуване в превозно средство. Метрото, донякъде цивилизова гражданина, и го научи да седи сравнително мирно без да нервничи на перона. Но когато се качи във вагона, същият този гражданин се вкопчва на живот и смърт около вратата, и за нищо на света не преминава в празното пространство напред. Нищо, че го блъскат и притесняват. Дали сме лишени от необходимост за лично пространство, което те спасява от нежелани допири и аромати? 

Пак в метрото.  Качването по ескалатора е също стадно усвоено. Вкупом, един до друг, кой може по-напред. По света има правило: заставаш в дясно,  за да може този, който бърза повече от теб, да запрескача стълбите в ляво. В много метростанции  пише  или е нарисувано къде да застанеш.  Ние, наопаки:  като отвързани добичета се юрваме към ескалаторите в метро или магазин. И нищо, че се побутваме и притесняваме един друг. И това си е национална черта. Още от времето, когато всички под една черга са спали.

Разговорите по телефона на пешеходната пътека.  Какво спешно имат да си казват точно там всички бързащи и  пресичащи без да се огледат младежи, лелки чичковци и възрастни? Или зебрата, като кучето на Павлов, ги подсеща за изтървани клюки и  несподелени новости? Толкова е всъщност неудобно –особено през зимата-навлякъл си се, с ръкавици, ръкавици,трябва  да бръкнеш в джоба или чантата, ако носиш нещо да го закрепиш някак за да подпреш апарата на ухото си. Ама на.  Вероятно е демонстрация на превъзходство над шофьорите, на които им е по принцип забранено да говорят с мобилните. Не че шофьорите го спазват. Любима гледка е пер хидрирана госпожица в непосилен за уменията и размерите и автомобил завивайки не особено сигурно, да разговаря по скъпата си джаджа. Е, това е стил.

Нова мода. В Театъра. Взеха, че дойдоха и добри времена, та столичните салони се сдобиха с публика. Както и София с новодошли софиянци. А да те признаят за софиянец, трябва да се разпишеш в храма на Мелпомена. Пък и спектакли дал бог за всеки вкус. А публиката е млада, как да не и се радваш. Само дето няма кой да и каже какво е театрална  култура. А и дори да има кой, например съобщенията за изключване на любимите телефони, не хваща дикиш.  Така че докато трае спектакълът все някой ти отвлича вниманието със светещия си екран. Ще кажеш, на стоковата борса играе и акциите му се вдигат. Какво толкоз има да си проверява- любовната поща? Нали би трябвало любимият да е до него, иначе защо е на театър?

Но което най-ме стъписва е, когато свърши спектакълът как всички скачат на секундата на крака. Някаква нова мода. От стадионите сигурно прихваната. Така си мислят хората, че се отблагодаряват на актьорската игра. Ама поведението има и друг прочит-„бързам да се наредя на опашката за връхните дрехи пръв“. Или: „бързам да си ходя“.

Ставането на крака е чудесно нещо, но не веднага. Дългото ръкопляскане от стола показва, че не искаш да си тръгнеш , толкова те е завладяло представлението. А често и след спектакъла, на премиери, годишнини и пр. някой произнася слова. По света след спектакъла често и дискусии се водят. Ако някой заговори от сцената срещу изправена потропваща с обувки и токчета публика неловко се получава. Да, става се на крака за „бис“ и преклонно уважение към паметни личности. Едва ли не с пружиниращ подскок.

Като че ли с опаките си навици искаме да докажем, че цялата ни работа все малко на терсене отива.Така е и с обществените дела. Уж правим реформи, ама все статуквото побеждава. Уж демокрация строим, ама все се оглеждаме някой голям брат да ни подскаже правилата. Уж вървим напред,а на едно място тъпчем. А ако ни посочат как другите го правят, се обиждаме и захващаме да браним националната си идентичност. С вграден „опак“ манталитет.

Хората са го измислили. За обществено регламентирано поведение се слагат указателни табели. Който задължително се спазват. Ние,сякаш се обиждаме, че някой ни поучава. Сякаш незнанието ни не е по-обидно. Вредно, че и ни прави често за смях. Къде къде по-добре е смешни табели да ни подсказват . А с някои можем и да се класираме в състезания за най- забавни указателни знаци. Ето някои от тях.

 

 И ако нещо не сте ме разбрали, извинявам се..