ПОЛЪХ НА ФЕЯ

Не съм човек, който си пада по окултното. Суеверия, езотерика, Паулу Куелю и  други бабини деветини, трудно прихващам. Йога практикувам за здраве. Не чета  chicklit романчета и литература, нарочена за „женска“. И въпреки това, на някакво подсъзнателно ниво знам, че във  всеки от нас има една скрита врата, която води към невидимите тайни, които ни свързват с другите хора. А неочакваните срещи са знак и дар от бога.

Такива знаци идват в трудни моменти на личностна криза, когато си оставил нещо зад себе си, не си сигурен в пътя занапред, сенките са повече от светлината по пътя.Това са проблясъци, като пречупена през кристал слънчева светлина, която  фокусира лъча си върху  камъчетата, които заблестяват и се превръщат в пътеводни звезди.
Срещата с с Стефи Недевска и нейната книга:  „Дърветата на Самотраки" -къси разкази от нашата планета“  - е един такъв знак.

Четенето носи  радост, изненада, откритие, откровение, познание, но е най-вече-пътешествие  към себе си и е нещо като терапия. “Дърветата на Самотраки“ подсказва как да намериш ключа,с който си заключил клетката на мечтите си, и  в този смисъл е книга за сбъдването.
 Всички сме тук и някъде другаде, това „другаде“ е било, ще бъде, ако го пожелаем, ако открием магията или силата на желанието в себе си, силата на любовта  към нас самите и към другите.
В наглед небрежно подбраните  разкази магическото е маскирано в делника, в обичайното, в случващото се на което, обаче, ако му се отдадеш безрезервно, се получава секретната комбинация , която отключва вратата.. И, тогава нещата се случват. Когато  разрешиш на спонтанността и на душевния порив да промие затлаченото от страхове и недоверия,от  предишни провали и неуспехи съзнание. Когато разбереш, че скепсисът е катинар за душата.  А отвореността към света, и лекото намигване към потайните кътчета на миналото събуждат енергии, които творят чудеса.Затова и  „Дърветата на Самотраки“ е книга-урок, който сякаш е предназначен да те отучи от шаблона на навика.
Книгата обори и някой мои предразсъдъци за така наречената " женска проза". Заиграването с  "женското  начало" съвсем не е еднозначно, макар да е изведено пред скоби още  с избора на заглавие и място на действие на повечето разкази...  Култовете към Великата богиня майка Кибела кабирските мистерии,пренесени от Микенската култура през егейските  острови   до  наши земи, присъстват като  своеобразна рамка на сюжета, като го разлагат на няколко нива:битовото, всекидневното се оглежда други смисли и ражда нови значения.   През призмата на енигмата и мита делничното изкристализира в неочаквани форми така че катаджията започва да вярва във феи, в настоящето се отразява бъдещето, любовта се среща на невъзможни места,  октоподът с доматен сос се оказва прозрение за смисъла на живота , надеждата връща мечтите в доброто на хората, сънищата се оказват истинската реалност.. Преднамереното обитовяване на случващото се  в разказите оставя усмивката и самоиронията да определи, доколко е осъществима и съществена  връзката с мистиката.
Повествованието на Стефи Недевска е  плътно и образно,   езикът е сочен, звучен и  конкретен: чуваш щурците, водата, хлопването на вратата, усещаш вятъра в косите, стъпките по пясъка...
Намигането подсказва  да не се вземаме на сериозно както с делата си, така и с утопиите си...но и никога  да не се отказваме от мечтите си и вярата. Защото тогава всеки може да преобрази битието си и, ако иска, да стане фея. Магията е в нас самите.
Прочетете тези разкази, да заобичате повече себе си, да опознаете по-добре човека до себе си, да разконспирирате възможностите, които подсказва съдбата , скрити и в най-незначителните жестове и случки.
Не познавам авторката Стефи Недевска, но съм сигурна, че  в изследването на    границата между въображаемо и реално, се отразява  личното й светоусещане за живота,  който не би бил  истински, ако в него не съществуваше възможност за малко поне да уловиш  и вплетеш  в косите си полъха на фея...