ГРЕХЪТ НА КАЛИОПА-ДОБРАТА

  Баба ми, Паулина Станчева, е родена на тази дата,  31-и януари, 1907-а, с името Калиопа Баласакева. В  Бургас, в гръцката махала, на ул. „Лавеле“12, недалеч  от пристанището.
Тя, която бе всичко за мен, само не баба, виках й  Мама Нина и всички внуци нататък,  ме научи да обичам и разпознавам хората, според шифъра на морето: по мерките му за всеотдайност,преданост, емоционалност, горда недостъпност, сурова справедливост и безгранична доброта.

 Такава, каквато не я познавам обаче, е когато наистина е живяла с него, с морето. Затова и сега, когато я няма и се ровя в архиви, стихосбирки, все търся да намеря следите от пъпната връв, която я е свързала с морето. И която  въпреки всички житейски  бури, захвърляли на сушата, на желани и нежелани брегове, я е връщала  към себе си.

“Непростимият“ както по-късно сама признава грях е,  да се отрече от името, божественото си рождено име Калиопа, чийто истински кръстник е най-вече именно то,морето.   Прави това донякъде подвластна на поетичната мода, но и да прикрие малцинствения произход, който би могъл да се окаже пречка пред възможностите на  младия й съпруг да си търси работа  в  годините  на надигащ се национализъм в навечерието на войната.  За този „грях“ Антон Страшимиров, при една среща  здравата я нахоква: „Как можа да се погавриш с хубавото си име!“ и до край отказва да я нарича другояче, освен Калиопа. Морето дали й е постило, не знам. Но когато Попи е тичала щастлива по брега му, карала е колело по кея за завист на момчетата, или е разигравала на плажа  измисления от нея спектакъл „Принцеса Мая и морските разбойници“, тя е била негова любимка.
Ето как си я представям: качена на клоните на смокинята в двора, сгушена с книга в ръката, гледа в захлас  морето-истинската книга на живота й. Морето, което цял живот остава в сърцето й, морето, по което разчита  сърдечните си вълнения, мечти и желания, морето, на което посвещава първите си  стихове,  морето, което я учи на любов, вяра, търпение и надежда. Морето, което знае да отнема, но умее да връща.
 В късни години в детската книга „Шарено детство“ тя се осмелява да разлисти  страниците на спомена и върне ония години , които са я създали-  романтичнте години на  Бургас : населен с гларуси,барби, моряци- пътешественици, град, чиито улици и прозорци са обърнати и водят към   синята необятна шир, град, който ухае на смокини, арменско кафе, мастика, турски сладкиши и лимонада. Град,  многезичен, интимен, обичлив, разпознаващ  другия като свой, защото морето е на всички. Град,  закърмящ с жажда за  простор и свободолюбие.
Край морето  Попи среща и любовта си, която я закотвя за сушата. Казанлъшкото момче Стефан Станчев, гимназисчето, продаващо боза  по крайбрежните улици и нарочно минаващо неколкократно край прозорците на избраницата си. Вода и суша се срещат. Стефан Станчев я запознава с планината.

„Аз в мойто детство нямам нито едничък споменъ
за сините метличини, уханни теменуги,
нито за горите, гдето припяват стари буки,
и планините чудни и изворния ромонъ“  

 1935-та година,  „Българска книга“

Има един много съкровен и важен епизод за двамата,  което морето сигурно помни: Когато се залюбват тайно Калиопа-Попи, както и викат в къщи, любимката на мама Катерина и татко Баласаки, отиват да се закълнат пред прага на морето, че като станат на 30 години, за да не загубят трепетите и чара на любовта и да я съхранят вечно млада, ще се самоубият на същото място, на пясъка пред безкрая на водната шир. А когато стават на трийсет и се оказва,   че още са   млади, жизнени и красиви, а тръпката им не гасне а се разгаря, отиват на същото място да отменят клетвата с благословията на морето. Паулина и Стефан запазиха тази тръпка до сетните си мигове заедно и любовта им се  превърна приживе в легенда.  И може би е, че е калена именно край него.

Много са  морските им спомени, един от които запечатва взаимната им любов към морето.Паулина и Стефан често ходят с приятелски семейства, сега бихме казали на пикник,   на плаж в Отманли.  Да си представим за  30-те години на 20 в. какво е значело това : Мама Нина с китара, акомпанира  свои стихове, измисля им мелодии, но песента, която става дотам популярна, че се смята за народна е:„Имам само две груби ръце“ и  е  по текст на дядо ми,  СтефанСтанчев, роденият в планината.

Имам само две груби ръце,
и двуострата адиа стара.
Бий у мене моряшко сърце,
като всяко сърце на рибаря.

Имам верни, послушни гребла,
имам синия свод на небето,
А когато разперя платна,
Като чайка летя над морето

И обхождам надлъж и нашир
след вълние догонвам безкрая,
с ветровете говоря безспир
и за нищо не искам да зная.“
Ако  още се помни и пее тази песен, както навремето беше нещо като рибарски химн, душата на Мама Нина приглася от висините.

След като се заселват в София, Паулина  къта  раковините и често призовава в тях спомена за  бурите приливите и отливите, за да търси и открива баланса  в трудни и щастливи дни, с които животът й я дарява. 

„Къде е онзи барба- магьосник
който от векове знае тайната
 да съживява мъртви лодки?
Нека дойде. Аз го викам.
.....
Нека дойде барбата
Който обича морето от времето

  преди да се е родил на брега,
и всяка дървена черупка, с която би могъл да гони
измамните ята на рибата
или пък просто-хоризонта!

Не зная името му.
И лицето му не познавам-навярно
като ръцете му рибарски
разядено от сол и ветрове.
Важното е да слезе на брега,
където лежи агонизиращата ми лодка-
забравила лицето на жената,
чието име още белее на борда й
-„КАЛИОПА-ДОБРАТА“.... 
 1988г „Море и суша“ 
Там, на брега, "истинската лодка "Калиопа-Добрата", кръстена   от сина  й -Петър Стачев,  я чака.
Като обещание за прошка, упование и смирение. Чака я се върне отново  на бега,  от който винаги можеш да  отплаваш  към безкрая.. 

 А когато усети, че морето я вика най-сетне и иска да я прибере обратно, написа едни от най-хубавите си стихове които не успя да види издадени.

„От морски пясък исках някога
да си нанижа многореден гердан-
като талисман да го нося на шията,

но ниже ли се пясък с игла?
сега искам съвсем, съвсем друго:
от зелени водорасли да си изплета дреха,
та нощем да я обличам-
може би ще сънувам морето.
Сякаш нищо вече не ми липсва така болезнено,
както брега, който напуснах някога.
....
Ще си изтъка от водорасли зелена дреха,
ще зачакам морето да дойде при мене
...
нека ме грабне, нека ме превърне това море
във водорасло, в пясъчно зрънце,
в мидена черупка-
все едно аз ще бъда частица от него.“
„Отлитане на лястовиците“ 2012г.