"ЖИВЕЯ В ПРЕВОДА“:

Една славянска душа с български корени в Париж: художникът Александр Райков /Sacha Raykoff/ 

"Аз, самият, съм една вавилонска кула", казва за себе си той. И сигурно за това в творчеството си художникът използва всички възможни езици на изобразителното и пластичното изкуство. Работи с различни техники и материи,занимава се с живопис, дизайн, арт инсталации,  създава мебели, превърнал е дома си в  нещо като галерия, в одухотворено пространство, където всеки предмет, всяка творба разказва история. 



Произведенията му са приказки за пътешествия през  времена и култури, които чакат своя прочит. Сам Сашо оприличава своя свят с този, на  Умберто Еко и Борхес, свят на безкрайната жажда да търсиш и откриваш, жажда за познание и проникновение.  " Търся езика, на който можеш да кажеш, че обичаш,  по най-добрия начин“

От 1995-а живее и твори в Париж.   племенник е  на Стефан Воронов, потомък на аристократичния род Воронови. Биографиите ни, пресекли се семейно преди години, отново ни свързват в мрежата и ето, че разговаряме в Skype за  родовата история.  Каква отправна точка е тя  както за  себепознание,така  и за намиране на общ език със света?

„ВСЕКИ  РОДЕН С КАРМАТА СИ“..казва Сашо.

Съдбата на рода Воронови, като на много аристократични руски фамилии по време на революцията, е като че ли да търси  естествен пристан в Париж. Както и да съхранява и пренася част от културата от Изтока на Запад...
Родът има полски произход, не са от Екатериново, както казва Сашо, "от старата аристокрация“. В 1454-а година се заселват  в Русия, в Подмосковието.
„Дедушка –прадядо ми Александър,  го изгонват от фамилията, защото се оженва за жена с по-ниско потекло. Мешчанка. Което значи, свободна селянка.Това, обаче, го  спсява,защото по време на революцията, не остават живи останалите членове на фамилията. А той става офицер, който служи в погранични войски, и се бие с басмачте. Така че  дядо ми, също Александър,  е раждан в Ашхабат, в пограничен гарнизон през 1914-та. Но  ми е било весело винаги,че в паспорта  му пишеше: роден в СССР. А на баба ми, родена в Берлин1918-а, -родена в ГДР. Баба ми  е българка, баща й е бил аташиран от военното командване да наблюдава  Западния  фронт и е живял в Мюнхен и Берлин.“ 

Дедушка, прадядото се бие на страната на Колчак  срещу Червената армия.  С дебаркиралите  френско-английски части,  се изтегля. Били са дислоцирани в  Галиполи,  край  Истамбул. Оттам,  през Одеса, с един самовар, една шевна машина и един сребърен бастун,  се оказват в  Истамбул. Оттам- първо в Батак,после идва в София, където става директор на Алианс франсез.   Лена, Ленушка- Елена Воронова, сестрата на дядо ми, учи балет, става прима балерина в софийската опера, жени се за  Саша Попов,но бракът им е  кратък. Отива да специализира във Виена. Като преместват Алианса в Тунис струва ми се,   прадядо заминава оттам отива в Париж. Където Лена  участва в балета на Дягилев, също в кордебалета на Опера Комик . Живели са във Версай,  в руския корпус. Дедушка е погребан в руското гробище в Париж, бабушка и Ленушка,   се преместват в Монреал, след смъртта му и са погребани в руски манастир .
Така че аз открих моите руски корени в повече  в Париж, отколкото в Русия. А и се получава така, че винаги има по един представител на фамилията във френската столица.

Но с течение на годините, във всички неща, които правя, откривам руската нишка много силна. Да не говорим, че се оказа,  като пийна, пея на руски.  Дореволюционни казашки песни.
Продукт съм иначе, на българската култура. Но Русия ми е близка, тази Русия, която я няма вече. Като гледам нещата, която правя, откривам византийските корени, пречупени през погледа на славянството- иконографията, например.
Това си мислех скоро, човек си ходи с кармата навсякъде-както съм живял в България, така живея и тука  ...

За Париж хванах последния влак. По една програма от съюза на художниците моето досие стигна до  Сите Дез’ар-  културно средище, предоставящо ателиета, студиа, на  музиканти,  художници,цетър за хора, които се занимават с изкуство. Със съпругата  на основателя, вдовицата  Мадам  Брьоно,с целия респект към личността й, поддържам връзки. Съпругът й  е бил близък съратник на Шарл де Гол а тя  самата  е била в младежката съпротивителна организация. Борбена дама.  Де Гол за мен е много силна  личност, с безспорен отпечатък върху съвременната история ...въпреки неприязънта на Чърчил към него, успява да  направи Франция четвърта сила,под носа на америкнците да обяви Куебек либре..
Стоял съм в любимия  му стол в дома на мадам Брьоно, а като правех картините с кръстове, съм използвал лоренския кръст, който генералът  взима като символ на Франция. Това е  тевтонски епископален кръст,, но прилича на  руския православен кръст. В православието обаче, има една византийска пищност. Отразява мистиката на изтока, защото докато католиците акцентират на болката в разпятието, в православието- Исус на Кръста  става Христос, Човекът става Бог.В което е  прославата.  Следователно всеки може да потърси бога в себе си. Имам множество кръстове, и всеки носи нещо от идеята за бога.

НАКЗАНИЕТО НА ЧОВЕКА Е В ПРЕВОДА

Проектът, който ме доведе в Париж- идеята му беше върху глава 11-а от „Вавилонската кула“ на Борхес -смесването на езиците.. Попаднах и на един текст на Дерида, че наказанието на човека за греховете е в превода.Като се замислиш, всичко идва в превод. И това, което си мислиш...докато стигне до езика..

 

ТВОРЧЕСТВОТО Е ПРЕВЕЖДАНЕ НА СМИСЛИ. СЕБЕПОЗНАНИЕ И ПСИХОАНАЛИЗА

 90 процента от  познанието ми за света е от книгите..
 Аз всъщност, рисувайки, разказвам,работите ми са  нещо, като  като шпалти от  книга, която пиша цял живот. Глави, абзаци, безкрайни  наративи, по теми, които са ме провокирали. Сериали - като кръстовете, например.
Нещо като катедралите-, които всъщност са предназначени да разказват библията, едва ли не като комикси, даже в началото са били и цветни.. величествено стълпотворние от камък и цветове..

 Така че, аз вместо да пиша, рисувам..което е едно и също. Ако мога да се обрисувам, съм нещо като Умберто Еко с любовта му книгата: кодиране и  разкодиране на текстове минали през времето и са стигнали до нас. А аз се опитвам да ги препратя във времето с една наброска, с едно нота бене.
Пиша завъртулки разни- и после да медитирам върху тях и се мъча да ги разчета...
Всеки от нас има частица от първичния взрив, по принцип имаме спомен от някъде, от сътворението и затова ми допада  енциклопедичността на Умберто Еко, търсенето на първознанието, първоезика..намираш някакви факти, почваш да ги скълъпваш и става много интересно...

Предметите също имат език. Затова къщата ми е нещо като Кабинет на куриозите, популярно в аристократичните родове, да се събират колекции..... една феноменология на материята и духа.  В този свят живея.

Ако мога да се оприлича, то е на един бръмбар. Във фондация Картие бяха направили една изложба такава изложба, експеримент. Бръмбрът е интересен с това, че събира всичко, което е около него и прави гнездо. И бяха дали на бръмбара   златни миниатюрни парченца, полускъпоценни камъни, каквито му даваха при този експеримент и и той създаваше едни бижута..За мене, дали ще бъдат сламки, съчки, или златни парченца- няма значение...

Много ми е приятно да попадна на някой предмет на мarché aux Puces-пазарите на бълхите, на някой захвърлен изоставен предмет и да се опитам даму върна  заряда на емоции, които има в себе си, но и да се опитам да му придам друго виждане, така че да продължи да бъде обичан от хората и те да поискат пак да го имат.  Така че, дали ще вия съчки с телчета, или полускъпоценни кмъни с позлатен месинг, зависи къде бръмбара ще бъде сложен.

Картините ми са търсене на   на перфектния език  на комуникацията.. За мене комуникацията е, да  кажеш     че го обичаш по най-добри начин.

 Така че, не, не събирам, а използвам материята която е около мене по различен начин- дали парчета от тухли, пепел, стъкълца-преструктурирането дава друг прочит.

Както и  буквите-абстрактни символи, но от тяхното съчетаване става дума, изречения, носи смисъл..

Буквите,  освен че предават информация, носят и много силен заряд. Не случайно българинът казва казана дума хвърлен камък.

Затова предпочитам по моя начин да казвам обичам те по този начин, защото казаната дума се обезценява..от прекаленото и търкане..

Глаголицата е изключително интересна, тя е като пиктографическото писмо на Египет. Не е  нещо да се покаже, а нещо да се скрие.. Като тези специални библиотеки  на евреите-  място, където се слагат книги, излезли са от употреба, в които се споменава името на Господа, затова не могат да се се изхвърлят..  Мистичен поглед.
Писмеността е била в началото мистичния начин за предаване на информация, но само за тези, които могат да стигнат до нея.. Да не говорим за компютъра, макар  че облекчава живота, но профанира всичко..  всяка човешка дейност. Както казваше моя професор по анатомия  Чокалов,“колкото повече се обогатява мимиката, толкова повече обеднява физиономията“

 

"Яйцата, които правя-пак символ на съхранение на творческия заряд и  знанието, са един пост- Фаберже, които е бил в руския двор, но корените му са елзаски, спорната област между две култури.
Бамбашка са елзасците-ако един ден имам финансовата свобода да избирам къде да живея,с удоволствие бих си намерил някое малко градче. В Елзас.. Ако има голям град който да е чаровен, това е Париж.  Истанбул –Константинопол- където историята много спирала и почвала наново..харесвам и    Виена, това са трите града които познавам и които обичам. Единствено Рим ми се губи..но пък, познавам Венеция, а   мозайките в Равена, в Сан Марко във Венеция, може д се видят корените  на нещата, които правя, като   натюрел, букет от цветове, византийските корени,  през славянството, разбира се.."

Преди да заминеш, в началото на демокрацията, бе направил една Мумия, като каква реплика на времето бе тя и как бе разчетена?  

„А, мумията тръгна от едно есе на Маркес. За един генерал, чието дете умира и той го унифицира..а беше почетена по друг начин.Всяко нещо което правиш, започва да има свой собствен живот и всеки може да прочете в него каквото иска ..Но явно, не е случайно, че съм я направил по това време... Най-смешното беше, че тогава живеех в Люлин, където си идвала със Жоро, имах един масажист, той ми събираше разни метални части, отпадъци-беше впечатлен от това, което правя, а  мумията стоеше до вратата и той всеки път като минаваше покрай нея казваше: „Здравей Брежнев“. 
Подарих мумията на Атлантическия клуб, на Мони Паси. Разбрах, че при едно пренасяне ,е била в повече,но синът на Старчев я е взел.Следователно, има нов живот.

  

Сашо живее с арфистката  Нина Малеева*,  
“Животът ни събра преди 20 години, имаме една зодия-деви сме, а също и според  китайския хороскоп сме под едни звезди родени.Което означава, че имаме 12 години разлика. Свремето взе да търси  музика не за арфа, а да транскрибира..Така например  "преведе" "Последните седем слова на Христос от кръста“ от Хайдн-ще има концерт в София, след което почва "Картини от една изложба" на Мусоргски .

Тя е камерен музикант, оркестрите  не са нейния фокус на изява.Обичаме да правим частни концерти в нашето жилище, което се превръща в зала.
Самата къща не е лесна за живеене нямаме прозорци, имаме остъклен таван. Близо сме  до Бастилията. Артистите, които каним, са хора, които познаваме, събираме кръгове от познати, има и по една хапка и пийване, което аз правя. Както правих навремето вечери и обяди в България. Имам приятели-французи често всеки от е някъде, я поляк, я друг..   -музиканти, писатели, журналисти..хора, с които можеш да приказваш интересно.

КУХНЯТА за мене е също поле на търсачество:    Двете линии на поведение в които следвам в живота са картините и кухнята:обяснение в любов, по различен начин.  Кухнята е по-интересна и от музиката,  колкото са картините. Като направиш една картина, тя седи,музиката е пърформанс на момента, а кухнята-остава един спомен, едно преживяване....

опредметяване на идеи и вображения си е пак.

Както в живописта не обичам да смесвам повече от три цвята така и в кухнята  кухнята мога да направя една вечеря, в която се смесват петте елемента..водата, земята, въздуха, метала, огъня и пространството...  
 „ Има три типа кухни в света- всичко друго са подразделения-френската, китайската и медитерине. Трудно се разделих с медитарене-то. В него всичко се смесва заедно-яхнийка, гювеч...

Френската е свободно  съществуване на отделните ингридиенти, това съществува в начина им на виждане..и в политиката, в урбанизма... Както има площад на Републиката, така до него е паметник на Луи 14-и, има мост на  Алексндър Трети, до него-Симон Боливар.. А ни все почваме на ново.

Политиката все повече омерзява..държавата се обезсмисля, мултинационалните  компании диктуват политиките.. Всичко е геополитически манипулации. Стурва ми се, че мощна и единна Европа, някой иска да не се случи заплаха е .  ... А като гледаш едни новини те са направени  така, че дате хвърлят в оркестъра..да ти се вдигне кръвното, да ти спре сърцето, да ти се прииска да удариш две ракии.
Но не съм песимистично настроен. Това, което мога да направя, и правя,  е

медитации с молитва.
Човек само със сърцето си може  да чете . Библията, тази космология, ни казва това, което научаваме сега  с теорията за Големия взрив.

Ако има нещо, което ни приближава до Господ, аз му казвам Патрона- тази сила, която движи нещата,  е силата на създаването, креатива.. А молитвата я отключва,тази сила. Тогава се чувствам, че работя по предназначение...Молитвата трябва да е без думи, тя е образи, картини,  усещане за  светлина.

Говорим за книги, автори, филми..  " Една книга, която до днен днешен ми е настолна е „Пътеводител на галактическия стопджия.“  Дъглас Адамс е любител на Флойд и свири на контрабас в един от последните концерти на Флойд И цялото това поколение някак си е живяло общо, Бийтлс и Монти Пайтън, нещо което не го виждам така.  

Светът извън дома не е много достъпен за Сашо, но имат любими места, на които ходят.
" Обичаме  Ла Рошел, извън сезона /където витае духът на Тримата мускетари/, ходим и едно шато, в централна Франция,  одържевено след революцията, купено от приятели,  които го реставрират до ден днешен. Пътувам до там като Луи 14 по линия на инвалидния стол, /Харлей дейвидсън, се нарича, /с една платформа ме качват във първа класа на цената на втора и с ТВЖ-то, сме там.  Така че, привилегии по линия на рода не съм съм имал,но ето на, имам придобити. Важното е да си запазиш привилегиите." Шегува се той.

Но най-важното е, д   съхраняваш и намираш  езика, чрез който да изразиш  привилегирования си дух, преодолявайки елементарността на  материята. Мисля си аз.

*Нина Малеева завършва Парижката национална консерватория, а магистърска степен получава в Кралската консерватория в Брюксел. Притежава диплома за концертиращ артист от "Екол нормал" в Париж. Учила е при известните професионалисти Мари-Клер Жаме, Изабел Морети, Катрин Мишел. Лауреат е на: Първа награда на международен конкурс за арфа "Йозеф Рейнл", Виена през 2000-ната г., награда "Албер Русел" и Втора награда на Осмия международен конкурс за арфа "Луис Шерпантие", Париж – 1998-а г., Награда на френската фондация "Шарл Улмнот", Париж – 1996-а г., Първа награда на конкурса "Музиката и Земята - 1995-а г. Участва в множество рецитали и като солист на симфонични оркестри в Европа и САЩ.