„ЧОВЕК НИКОГА НЕ ЗНАЕ КОГА Е ПО-МЛАД, НА 20 ИЛИ НА 100 ГОДИНИ”

Паулина Станчева

Това написа малко преди да си отиде и да успее издаде най-хубавите си, най-мъдрите си стихове моята баба Калиопа, с поетичен псевдоним Паулина Станчева. На 31-ви януари щеше да навърши110 години.

Учебник по любов бе животът който живя, без да успее да достигне до сто. Живот, в който стиховете са бледо копие на поезията, в която превръщаше ежедневието. Беше непредвидима, необвързана с материалното, своенравна и вечно влюбена, разбира се, в нейния Стефан, но и във всяко нещо, което грабваше въображението й:   цъфналата клонка, златото на есента, потайните сенки на гората, песента на дъжда, ледените висулки на прозореца.. Нямаше отношение към притежанието. Но имаше сетива за скритата красота на нещата. Затова умееше да се раздава. От всичко ценеше единствено надеждата, че доброто, красотата, любовта ще преборят  горчивината и болката, недоволствата и съмненията. Владееше магията да преобразява неблагополучията и открива тайните на смисъла на съществуването.

"Може би защото съм родена край морето
и солта му още не се е стопила в жилите ми.
Може би защото винаги съм вярвала в това,
което наричаме илюзии.
Може би защото като дете
съм се учила да плета и кърпя
рибарски мрежи с дървена совалка-
аз и до ден днешен вярвам, че в мене
е оцеляла магическа способност:
да ловя с мрежи ако не друго,
то просто човешки надежди!
Всичко около мене може да е неутешимо
и мрачно, и безизходно, а аз-
изпълнена с необясним оптимизъм
хвърлям мрежите си и чакам..
Ще се улови ли някоя добра надежда?
Защо пък не!
Човек никога не знае кога е по-млад-
На двадесет или на сто години. "
Написа, когато беше на осемдесет.

Когато е на 75, тя пише стихотворението  „Столетие”:

"Още малко ми трябва,
да стана на сто години!
Другите три четвърти-минаха.
И да си призная, не усетих как!
И това, което разбрах накрая,
преди да достигна своето столетие,
се оказа много просто нещо:
любовта ни е дадена
за да забравяме всичко останало."

 Любовта,  като спасителен пояс в житейските бури, любовта като хоризонт към който потегляш и плаваш цял живот, любовта като ежедневие, в което не се удавяш, а изплуваш въпреки всичко, любовта, като писмо в бутилка, като завещание..Любовта като порив за свобода, любовта като дълг, като отчаяние и победа над преходното...Животът й е низ от  истории за  съхраняването на тази любов. 

Калиопа е родена в Бургас, на ул.” Лавеле 16, до пристанището. Бащата е Коста Баласакев от гръцката махала, а майката е Катерина от Браила, отрасла в семейство със 16 деца . Пристинала в Бургас на гости на роднини. Вижда я  Костас, пленява го голямата й  хубост и..я отвлича морският вълк.  Какво става с роднините в Браила-не знам, дядо ми не е давал на Катерина да поддържа връзка с тях, такава е семейната легенда. Бил ревнив и я искал само за себе си. Толкова ревнив, че и на кино като я водел, купувал няколко празни места, да не сяда никой до нея. Затова за родата от Браила знаем малко. Пра-пра-бабата се казвала Василка, а пра-пра-дядото-Георги Банос. Явно гръцка жилка е имало, че оттам е връзката с Бургас. За многото братя и сестри се знае, че са се пръснали по света- Русия, Америка... 

Времената бяха такива, че много от истинските разкази бяха потулвани, за да няма неприятности семейството. За нас, децата, се разказваха само като приказки, които късно започнахме да  разчопляме за да изравяме истината. Но в тях се съхраняваше най-важното. Защото каквито и да са били фактите, дали пра-дядото Баласаки е имал кораби и къщи по „Богориди” и е загубил всичко, влагайки парите си в спекулативно начинание с коварен ортак в Странджа, и в последствие остарял като рибар, който сам си прави лодките, не е важно. Важното е, че е предал на поколението след себе си най-безценното- гордостта на моряшкото сърце и дарбата да обичаш.

 Коста е бил витален и емоционален, надарен с голямо въображение. Обичал да разказва приказки.

Останал с една дъщеря, Калиопа- Попи, по-голямата си отива от скарлатина, той я възпитава и за за момче и за момиче. И докато майката трепери над нея, бащата създава таен живот, в който Попи е приказна принцеса, на която всичко е разрешено. Учи я да преодолява страха във всякакви ситуации, да слиза на тъмно в мазето, да кара колело, гордее се, че  може да кара и по вълнолома, докато момчетата се страхуват да правят това, строи й къщичка от коша за пране на черницата, откъдето тя да гледа морето, докато чете Майн Рид, "Чичо Томовата колиба” и пиратски романи. Покрива  белите й, дори най-опасните, като тази, когато Попи  се прострелва с намерения пистолет в ръката, докато фантазира как гони апаши. Изобщо, се гордее с мъжкото момиче, което създава. Една от първите нейни творчески прояви е „Принцесата Мая и проклетите пирати” сценка, която тя разиграва със момчетата от махалата на плажа.

В морския град Бургас храна за въображението е имало в изобилие. Това е град, който носи духа на средиземноморието. Турци, гърци, евреи живеят заедно, място е на странници и авантюристи, пиратството е незабравен занаят, затова и в клетвите в крайбрежната махала "проклет пират"е нарицателно. Градът има свой дух, който оформя характери. Заквасва със стремеж към свобода и независимост, а промяната е естествено състояние: морето взема, морето дава, добро и зло често сменят местата.
Чепатият емоционален характер на калените в бури и недоимък морски хора, е зареден и с неизчерпаемо количество състрадание и доброта, на което също учи от  морето. 

Така че във въображението на младата Попи се раждат куп романтични сюжети, в които крадците, които преследва храбро, се превръщат в симпатични герои. Йоргос, Ставраки и Жакито са неразделните и другари в игрите.

Бургас по време на Първата световна война. Вкъщи няма нищо за ядене, освен осолена риба. Бащата е на фронта, дядото учи  внучката да плете рибарски мрежи. В града са настанени военнопленници. Един ден покрай оградата минават италиански момчета и, „Ма донна мия”, се прехласват  по  снахата, като я зърват. Хубавата майка се смущава, но дядото Коста, и нарежда да ги покани в двора и да ги нагости с каквото има. „Те още по-нямат за ядене. Ядат само рожкови”. Тези митични рожкови, не знаех какво представляват, но в спомените на баба ми бяха някакъв невъобразим деликатес.

Тогава, а и сигурно завинаги в душата си, тя е Калиопа- Попи Баласакева от Лавеле 12. 

 „ Грехът на Калиопа-Добрата”е нарекла едно от късните си стихотворения. Защо и как става Паулина, само те със Стфан си знаят, във времената, в които да си от малцинствата не е било препоръчително, семейните приятели от махалата вече са носели жълтите звезди. Съвет й дала приятелка от Стара Загора. „Хареса ми как звучи меко, нежно-Паулина”- пише някъде в спомените си. Но и по-късно признава- това е най-големият ми грях. Грях, за който Антон Страшимиров я наругава здраво и никога не я нарича „Паулина”.

  В този неин Бургас майката е на втори план. 

Но след години, признава, че благословията да умее да обича, е от майка й, Катерина

Мама рядко идва във съня ми-
сякаш се чувства виновна,
че без риза ме е родила,
Мама рядко идва във съня ми-
сякаш се бои от упреци,
че не винаги съм живяла
откъм слънчевата страна на живота,

Че вихрушки са ме вършели
като лист, откъснат от клонката,
че даром не съм получила
даже едно телено копче за рокля.
А нима е забравила, милата,
че над люлката ми като орисница
е изрекла съдбовните думи:
„Бъди благословена до края на дните си
не с друго, дъще, а със земна любов!”
Сбъдна се тази моя майчина благословия”

  Калиопа среща своя Стефан, ах, този Стефан от Казънлък, поет и философ, поклонник на Кропотски и Бакунин, който я пленява завинаги. 

 „Само твоето име във мене звучи
денонощно все то е в сърцето.
Като плисък на тихи и сънни води,
като буря стихийна в морето.”
”Затишие” 1937г  

В Бургас Стефан попада като ученик в търговската гимназия, кога и как я се срещат за пръв път не знам, знам, че за да я зърне само за миг, минавал под прозорците с викове „бозаджията—а-а..."
Баба ми  и деди са се оженили тайно. Понеже не са били сигурни, дали бракът ще бъде разрешен от строгата майка и своенравния баща, хукнали да бягат посред нощ, обгърнати от романтиката на начинанието, във време, когато  прохождащото кино явно е заразявало душите и умовете с подобни романтични истории.

Като се взели, били на 20. Понеже не можели да си представят, че любовта им ще повехне смазана от тежестта на годините, на брега на морето си дали клетва, че като станат на 30 ще се върнат на същото място и ще сложат край на живота си заедно. 
Обаче, любовта им развалила плановете, защото не си отишла..

"Сърцето ми с любов е пълно,
ръцете ми искрят от жажда-
да би могла да ме прегърне
земята в цветната си пазва...
Да чувствам с цялото си тяло,
със всяка клетка на плътта си
че съм невинно цвете бяло,
което прах тичинков ръси.."
„Тишина” 1929г

Като станали на 30 години и се оказало, че още се обичат, отишли на пустия бряг и отменили клетвата. Защото все така горяло желанието:
 

"Да се загубят в полумрака,
дървета планини и храсти
и в тъмнината да ме чака
едно човешко просто щастие..

"От целувки солени са устните,
сладък вкус във устата остана
и ръцете-горещи и тръпнещи-
да се пуснат желание нямат.
„Птици”1937

"И няма вече връщане назад
нито за мене, нито пък за тебе:
за цял живот ще бъде този празник
за устните очите и ръцете"

Така че целият живот на Паулина може да се опише така:

"Душата ми е пееща разлистена гора,
ухаеща на мащерка и цъфнал здравец
със тайни шепоти, легенди и луна,
която нощем всеки вик в сърцето ми сподавя.

Във клоните и чуруликат птички всеки ден
и буките с листата неспирно разговарят
И тъй е тихо, светло тук във мен,
че само за добро сърцето си разтварям.
Боготворя и вятъра и слънцето и оня Богъ
който на пролет буди тревите и цветята,
и любовта, която сви гнездо,
...Обичам своя мъж и двете си деца,
и ласките, и грижите, и болките сурови”

Тази любов не е угаснала нито на 30, нито на 40, нито на 60, нито на 80. Тя беше смисъла на живота им до край. Поддържаха я, като непрекъснато разпалваха огъня с думи, нежност и търпение.

След тях останаха писмата като доказателство как се поддържа такава любов. Дядо ми ги е запазил и ни ги е оставил като завещание.

 Документираната история на тяхната любов. Двамата си  пишеха и при най-малкото отсъствие всеки ден!  Аз съм свидетел вече баба ми гони 60-те, на почивка сме с нея във Варна, и тя всеки ден  пише  и получава писма. С братовчед ми Стефан, мечтаехме да ги издадем. Само дето почерците им са като криптиран език, много трудно се четат. Ако можех лесно да ги разчета, това би бил най-красивият  роман за отстояването на любовта през годините. А на дядо ми писмата не са били достатъчни, че и в тетрадки е водел дневник на своите чувства.

 Откъслеците, който се разчитат обаче, говорят за една ненаситно подхранвана с емоции връзка, която е градяла стена срещу външния свят и годините. Четеш писма от 32-а, 40-а,1 44-та 52-а, 75-та и обръщенията са неизменни:  

„Мило мое момиче..”  "Моето момче...”

 „Как пусто и самотно е без теб..”                   
„”Аз съм само частица  теб”

„За да живея, трябва да те любя”
 ”Ние ще стареем и любовта ни ще става по-силна и ще ни свързва в едно цяло.”

" Ах, как искам да те целуна.".

„прости  ми, че снощи не ти писах..” „Обичам те. Чакам те.”

Тази любов ги е пазела от бурите на живота, а те не са били една и две.  
 В Бургас са щастливи.

 Идват в София 1942-а, където дядо ми е завеждал Софийската градска библиотека, след това-е бил главен уредник в Народната, устройват си дом, живеят и общуват с писатели, художници, артисти, като Евгения Марс, Людмил Стоянов, Асен Разцветников, Георги Стаматов, Орлин Василев, Мария Грубешлиева Константин Петканов, Николай Лилиев, Елисавета Багряна, Петър Славински, Стоян Венев...

Когато почва войната, дядо ми се грижи за спасяването на книгите на Народната библиотека. А когато
идва новата власт, дядо ми е се оказва нарочен за „паисиевец” и има проблеми.

  Мобилизиран е на фронта като военен репортер. Писмата на баба ми до него разказват какво става в София.Тя се опитва да го успокои, благодарение на вродения си оптимизъм:
  
„Разбери, душко, че много неща сега имат друга стойност в живота и в литературата.” :”Ще забравим всичко, Стефане ще заживеем с новото, ще бъдем отново млади, влюбени и щастливи.” 

Влюбени си останаха до края, в писателските среди бяха пословични, имаше и доза ирония в неразбирането как те, двамата, оцеляват от фалша и лицемерието,  затваряйки се в света на своята любов.

В едно интервю, когато са на 80-години пред психолога Тодор Гергишанов  ето какво споделят двамата:
Стефан:„На 20 нито аз, нито моята тогава Калиопа,  можехме да знаем, че наистина сме предопределени един за друг, обречени на любов...тя скоро стана нещо властно, необяснимо за никого, но съществуващо като въздуха, като деня и нощта, с вкуса и аромата на жадната целувка.”

Паулина: „Годините  минаваха, грабеха от нас това, което ни се полагаше, а ние все се обичахме, все не си омръзвахме един друг.  Сами намирахме най-нужните думи и ласки, вниманието, търпението, доверието, верността жертвите без съжаления. Може би се стремяхме да създадем един мит за себе си и нашата любов. И го създадохме. Защото  никак не беше лек и безпроблемен нашият път. Делниците ни натежаваха от изпитания, от разочарования и непризнание.”

„Всъщност не, не бяха леки
нашите делници.
Хубавото беше, че умеехме да ги превръщаме в празници!
Да палим измислени разноцветни огньове през нощта,
да поддържаме измислени
райски градини през деня.
Да съчиняваме думи, които не съществуват в речниците...
Просто-да се обичаме”
„Столетие”
 
Не, не е била мит, тази тяхна любов.Умеели са цял живот да разпалват отново и отново жарта на първите ласки и да се греят на нея.

"Помниш ли дюните
край онази открита от нас
безтрепетна лагуна в залива-
близка като планински кристал,
от който се правят
най-скъпоценните чаши за вино?
Помниш ли дюните
с позлатен от слънцето пясък
сгорещен до взривяване?
В този райски кът край морето,
неизвестен или просто забравен
от земните хора?
Как се любехме като първата Ева
със своя първи Адам на планетата.
Нямаше ни една лоза наблизо,
та с нейните зелени длани
да прикриваме своята млада голота и хубост.
Нямаше нито едно ябълково дърво,
нито змия-изкусителка да ни учи на грях.
 Грешехме сами по своя воля
край блестящия кристал на лагуната,
на горещата охра на пясъка,
под отвесните лъчи на лятното слънце.
И горяхме, горяхме, без да изгаряме докрай."

А за ролята на морето, като орисник на тази тяхна любов свидетелства

една история, която малко се знае. Дядо ми, Стефан Станчев я разказва. През  1935-а  излиза негова стихосбирка :„Моряк” в която е  стихотворението  „Моряшко сърце” по което Паулина измисля мелодия, която свири на китара. И така родните стихии на двамата намират  израз в тази тяхна обща песен, която обичали често да пеят заедно с приятелите, с които често ходели  на излет край морето и бродели из Странжа. Песента  става толкова популярна, по крайбрежието, че с годините се смята за народна.

„Имам само две груби ръце
и двуострата ладия стара,
бий у мене моряшко сърце, като всяко сърце на рибаря.
Имам верни, послушни гребла,

 имам синия свод на небето.
А когато издигна платна
като чайка летя над морето.

И обхождам надлъж и нашир
след вълните догонвам безкрая
с ветровете говоря безспир
и не искам за нищо да зная” 

https://www.youtube.com/watch?v=y1en7runsZ4