ПОПЪТНИ СНИМКИ ИЗВЪН МАГИСТРАЛАТА:

   Смядово и Ичера .

Пътуването към и обратно от морето, е ритуал. Това не е просто придвижване от точка А до точка Б, а опит за забавяне на на времето, чрез  добавяне на преживявания. Но най-вече възможност за обръщане на  гледната точка към нещата така, че да се възпрепятства затъването в стандартните възприятия.
Хулио Кортасар и съпругата му Керил Дънлоп (фотограф, между впрочем),  имат такъв пътепис в стил "магически реализъм" – „Автонавти на космострадата”-  опит да опишеш пътя, като разкажеш всичко, което е извън еднолинейното придвижване. Те си поставили за цел да преминат разстоянието от Париж до Марсилия, спирайки на всяко възможно местенце, бензиностанция , капанче извън шосето. И да опишат какво се случва там. Звуци, багри, човешки срещи, състояния, усещания..
Нещата придобиват плътност и форми,и те даряват със смисъл, когато не ги подминаваш.

От години и аз обичам да вкусвам  и запечатвам мигове извън магистралата.Затова и избираме маршрути, които свърват от главните пътища и  водят до неочаквани места. Малки открития, срещи с хора,  научаване на истории, откраднати мигове, поуки за размисъл...В България разклонения като изкушения, бол..

За да стигнеш от София до Варна без нерви, тръгни по южната магистрала, избери един от двата прохода: Ришки или Котленски, и преживей пътя, опознай България в други измерения.
С карта  в ръка, а не с GPS, разбира се.. Избери напосоки и отбий.

Ришкият проход те извежда от скуката и напечената сивота на магистралата и те потапя в котловините, багрите и дебрите на  на Източна Стара планина с омайните й гледки.  Коли почти няма, отвреме на време камиони, и румънци. Те, както знаем, са оправни хора и бързо намират лесния.Иска ти се да не подминаваш само пейзажи, а да усетиш нещо повече.

Спираш.

Смядово! Примамката е  е смядовската луканка. Нещо за похапване, нещо с балкански вкус, което носи  марката за този край, дето и   Европа ни я е признала.

Пусто под обедното августовско слънце. Ни кръчма, ни магазин се забелязват. Две прекрасни момчета на колела, които спираме да ни упътят,   като удивено вдигат рамене, „луканка ли, такова нещо няма.”

Няма я, луканката. „Не се произвежда. Откакто приватизираха комбината,” обясняват симпатични хора на площада.
Къде отиде еврокомисарската ни гордост, че героично спасихме името й от посегателства?   На фона  на всички страхове, че това ще ни отнемат, онова ще ни забранят?А ето, патента го има, а луканката не. 
А бе, хора, градчето живо-умряло, вместо фестивали на луканката  да прави, туристи от цял свят да събира, стоите бездейни на площада и вдигате в почуда рамене.”Къде е луканката?” Въпросът е, не "къде", а "кой"и "как". Има ли кой, да знае как?

Какво е смядовска луканка и колко отдавна е влязла тя в Европа засега само Гугъл може да ти каже. Как още през 1621 г пратеникът на полския  крал Сигизмунд, поетът Самуел Твардовски, на път  за Цариград, се впечатлява от месния продукт и записва какво мисли по въпроса  в мемоарите си. Дали впечатлени от четивото, но през18в. полски и унгарски преселници отварят месарска фабрика в Шумен, в която работел и смядовчанинът Коста Николов. След придобива опит, той  се връща в селото и с братя Домусчиеви основават сдружение „Смядовски глиган”. Ей тоя глиган и до ден днешен  е  герб  на Смядово.

Но луканка няма.

 Луканката, която през 1933 на международно изложение в Бари печели златен медал. В следствие на което деликатесът придобива световна известност и 1938 г Цар Борис Трети осигурява правото на фабриката в Смядово да стане придворен доставчик. (Тази история да не се бърка с историята със суджука от това лято, дето един злополучен депутат бил уж поръчал за премиера,който пък не ядял суджук, но пък суджукът не бил смядовски.)   

За оригиналната рецепта на Смядовската луканка и днес се носят легенди. Една от тях гласи, че преди да напусне Смядово Коста Николов я е написал и затворил в банков сейф. Та няма кой да отвори сейфа.

1992 фабриката е реституирана. И престава да работи до ден днешен.

Потапянето в морето прочиства лошия вкус от цялата тази история,
 а на връщане избираме другия проход, през Котленския балкан.

 Този път няма да минем по фамилните пътеки на прадядо ми Петър Станчев, изографисал иконостаса на църквата „Свети Петър и Павел” в Котел, без това тя често затворена.  Няма кой да се грижи за нея. Котел, въпреки богатата си история, също е печално замрял .Хората не знаят какво да правят с това, което имат. „Разкажете за нас в Интернет”, ме молеше преди време една котленка.

https://slowdownworld.blogspot.bg/2014/03/ecce-homo.html


Избираме  Ичера. 

 Първо объркваме пътя и навлизаме в усоите на Балкана, жива душа няма, пътят се вие като през тунел от шубраци и дървеса, сякаш следва хайдушки пътеки, а и месността, според картата, се оказва Кървавата локва. Нямам под ръка „Възвишение” на Милен Русков, да видя кой юнак се е подвизавал тук.
 Обръщаме назад, и от Градец тръгваме по поречието на Черни Лом.

И  попадаме отново в литературен сюжет или на  снимачна площадка от филмова продукция, забравила да прибере декора. 

 Пусто. Припек. Красиви старовремски къщи, но повечето с некролози на вратите.

    

 

 Фурната, разбира се, не работи.На малко площадче откриваме нещо, което работи: Кафедджийница. И попадаме в  друга история.

 

 

 Младата жена, която излиза да ни сервира, не прилича на местна. Хубава, модерно облечена, на масичката-лаптоп. Поръчваме и любопитно разпитваме как са се решили да отворят къща за гости и заведение на такова място. Научаваме,че къщата е била собственост първоначално на англичани. Да, колонизатори  по дух и авантюристи по природа, открили мястото преди будните нашенци. Но дори и те не устояли на липсата на живот, ток и вода, и я продали. Младите българи обаче, решили да инвестират в свое начинание. Кураж им дал чуждият опит. Съпругъте бил в Холандия и видял как се правят нещата. Купили къщата  преди 7 години и оттогава до днес я реставрирали за да я запазят в автентичен вид.Тя била в окаяно състояние- наклонена и поусрутена. Но за ремонтирането и семейството положило усилия и средства, така че всичко да е както е било.Само вътре стаите са съвременни и с всички удобства.

 

 
От месец са отворили и сега чакат гости.
Е, как да не им пожелаеш да им провърви. И да върнат енергията на този   изумителен с красотата си и възможностите си край.

(Ичера произлиза от Сикера, древна раннохристиянска крепост,  на 3 км от селото. Освен животновъдство и земеделие, в селото е имало различни занаяти: килимари, ковачи,  калайджии, собаждии, бъчвари, дърводелци, шивачи, кундурджии, сарачи, воденичари, фурнаджии, касапи, абаджии. )Да има кой да върне паметта за всичко това.