НАМЕРЕНО ТЕФТЕРЧЕ С МИНАЛОГОДИШНИ ПОЖЕЛАНИЯ

ИСТИНСКА   история за едно забравено тефтерче  в предпразничната суетня в едно кафене до прозореца. Предварително се извинявам на неговия притежател, за това, че го огласявам. Но все ми се струва, че не беше оставено там случайно. Беше оставено за да бъде намерено и прочетено.Защото всички се чувстваме малко загубени с надежда да бъдем намерени и разлистени, като това бяло тефтерче, за да може някой да ни хареса такива, каквито сме отвътре. И, може би с надеждата, че не предписанията, а смелостта да ги изоставиш и продължиш напред, приемайки неизвестното, означава наистина да намериш себе си.

Денят беше от тези, мечтаните през годината. Когато си поприключил със задачите, предстоят празници, успял си да вместиш в графика за деня и желана среща с приятелка в уютно кафене .
Пристигам първа, намирам  масичка край прозореца, на канапето покрай стената и побутвайки пъстроцветните възглавнички за удобство, в ръката ми попада тефтерче тип „молексин”, бяло. Оглеждам се за притежателя- съседната маса е празна. Оставям го с надежда, че собственика ще се върне скоро и се заглеждам през стъклото в засуетилата се тълпа хора понесена нанякъде в гонитба с времето. Мисля си, какво би било, ако можем да спираме стрелките на часовника за да се насладим напълно на избрания миг. Да помислим за себе си за собствените си желания и цели. За истинските си надежди и мечти.
Приятелката още се бави, оглеждам се, съседната маса продължава да е празна. Посягам към тефтерчето, което все така белее между възглавничките и го отварям. Почти съм сигурна, че е пълно със  зачеркнати и отметнати седмични задачи. Или може би авторът е от тези амбициозните, дето обичат да правят освен списъци на текущи задачи и да чертаят бъдещето си по график. От рода на 10 неща  които ще направя през Новата година:” Да спортувам, отслабна и отида на о.Бали, и пр.   

Но върху  ръба на страниците прочитам: „Аз разбирам”.

26 12 2016- в навечерието на изтичащата година някой той или тя, е решил да запчне живота на чисто. В бяло.

„Но нима е нужно да напомням,
че бялото
е ново начало
и бялото съдържа всички цветове
и празното, всички възможни извори..”

Добре. Дали е поезия, няма да придиряме, но пък любопитството ми се пробуди към човека, който се е опитал да облече в красиви думи душевното си сътояние. Още повече, сякаш  някаква болка  прозираше зад  този стремеж за преобличане на душата в чисто бяло.Защото бялото е и забрава. Значи, някой се е стремял да избяга от себе си.

„Дали бихме се отправили на пътешествие
ако пътят е пълен само със собствените ни очаквания?”

Дали пък тефтерчето не е притежание на някой, който прекалено много е повярвал на цялата модна индустрия, бълваща четива за   самоусъвършенстване, като Дийпак Чопра , Хорхе Букай  и други проповедници на  гещалт психологията, които  ни залъгват с лесни рецепти за оцеляване. Е, да не съм толкова строга, все е по-добре от затъването чалгаджийската култура и консуматорското отношение към живота. А и желанието да опознаеш себе си, да намериш истинското „чистото Аз” да се определиш като цялостна личност  си  е вече път към  воденето на пълноценен живот.  
Събуди ми се любопитството да си  представя образа на човека зад думите.   Какво го/я  е довело до потребността да търси себе си?Оказма се млада дама, която условно ще  наричам С.  Намирам отговора в няколко  кратки ключови фрази:

-отчужденост от фирмата

-усещане за принадлежност
-неспособност/страх за вземане на решения

-мотивация
-ентусиазъм и усещането за отвор

Ето ти типаж с днешна дата. Имаш  не лоша професия и заплащане, работещ съответно във  фирма, но душата  страда от  липса на съучастност. Днешните млади  работят зверски, в атмосфера на гладиаторско  състезание, нямат време за себе си и своите близки, и накрая стигат до това, на което му викат burn out- или тотално  емоционално и физическо изчерпване. Работата престава да носи радост защото не е споделена, заобиколен си не от партньори, а от съперници. И, ако любовта не те спохожда или се разминаваш с нея разбираш,че това, което получаваш не е това, което искаш.

Някой си е отишъл през изтеклата година. И светът се е оголил, лъснало е безсмислието на живота в който отлагаме чувствата си за после.
 ЛИПСВАШ МИ
ЛИПСВА ми разговорът  с теб
Дали докато са били близки, този разговор е съществувал, вероятно да, след като липсва днес, но защо е прекъснат какво не е достигало, вероятно времето е изяло чувствата, затова и младото момиче си пожелава да си върне умението да забавя времето и се радва на мига и простите неща

  28 януари  2017
„Трябва  да намеря начин

да лекувам сърцето си,
да уважавам себе си

 да си дам признание за всяка стъпка от
изминалия път до тук
Да обичам весики ден нещо малко
Да се смея..
да изпитам-удоволствието да ми стигне времето
сутринта без да бързам 
 Да се насладя на
 -слънцето следобед на двора
-радостта без причина
-спокойствието, независещо от външни неща

Защото тогава:
..добрите дни идват
Тук са
скрити зад ъгъла
 и
Приятелствата не са лукс
нито любовта
и ще се върнат при теб

Тефтерчето е дневник но не на събития, а на емоции. Какво се е случвало и случва, човек може само да си въобразява. Но емоциите рисуват образа на момичето, което е загубило реалните устои на собственото си Аз.  Опитва се чрез връщането си към света на чувствата,   да се върне към себе си, да завърже скъсаната нишка между себе си и света, между себе си и другите, себе си и любимия, между преди и сега. Тук и там. За да си върне реалността.  

„Сега вече не се връщаме в градовете, в които сме родени-места, в които не можем да се върнем..
Местата, в които сме родени. Местата, в които не можем да се върнем отново.
Градовете, улиците, вратите, пейките, парковете дърветата, дворовете, тротоарите, училищните коридори, физкултурният салон, стълбищата, оградите, стените на лятното кино, миризмите...дървените парапети, изтърбушените столове , килим, които поема стъпките и ги превръща в тишина и прах.

Мъгливите улици
по свечеряване и светлината...отразена в локвите по асфалта..
местата, в които не
можем да се върнем,
защото са се превърнали във време.
пътуваме във времето само в спомените си
 толкова повече се превръщаме в невъзвращенци..

Ето я думата: НЕВЪЗВРАЩЕНЕЦ.  за света, от който идваш, който    определя твоята интимна същност, а няма път към него. Попаднал си в чужда матрица,  принуден да се надбягваш със себе си и времето в среда на отчужденост и липса на ценностни ориентири..
Това е проблем за повечето млади, независимо дали са се премесили от селото в града, от малкия в големия град, от България в  странство... Виним ли себе си, че не сме им дали достатъчно  адаптивни способности като родители, като образование, да умеят да се променят, без да губят връзката със собствената си идентичност.

Януари младата жена вярва, че
„Добрите дни идват, че са там, някъде зад ъгъла”

Зад  ъгъла или зад кадър е някакъв млад мъж, който с отсъствието си присъства, той е някаква възможност за котва, тя го чака,.
Но разстоянията се увеличават

 03. 0.2     С.се  оказва в Германия.
Времето тече бавно
когато си на ново място
..толкова съм объркана
в страховете си,
комлексите си
моята несигурност,
 че дори сега, в този Берлин
се питам кога изобщо ми остава време и място да те обичам..
Копнеж по любов е спасителният пояс. Вярата,че Той съществува, че Той   или някой. 

 11 03 2017

 Денят  пак чакаше теб
Или някой друг

21. 03.
Превърни сърцето си в цъфнало дръвче
и птиците сами ще кацнат

 Срещата се случва, мястото е остров Тасос. 
Островът е особено място. Той е корабокрушение, спасение, но и временно решение.

тук на това място, тази земя
и тези хора, около нас
пролет, зелено най-синьото небе
тук-там цъфнали дървета а после морето

  Имаме крайно време да сме тук, точно тук,
после ще е друго

Опитът за намиране на спасение в кратковременното островно пространство не дава утеха и решение. неуспехите във връзката изплуват наново, на този ограничен временен терен.

  Пиша за свое успокоение на пристанището

защо и мен успяваш да натровиш деня си и на някой друг със съвършени глупости
София сякаш ти промива мозъка

Тасос обаче остава пристанище  за по-дълго време. Любимият  отново го  няма какво прави там С.,  не е ясно,но  става арогантна, не се харесва такава, споменава тежки вечери, алкохол, обърканост,чувство за срам и вина..

 

И, вече е септември...

Следват много празни страници и отново:

„стоя зад изборите си
избирам радостта”

Радвам, се пътувам, чета, готвя, садя цветя, развивам се, спортувам, уча език, нося си новите дрехи с увереност в мен, уча се нови неща..
Годината се е завъртяла, изтича,
С. е върнала своята увереност, загубила е любовта, но е осъзнала смисъла на пътуването в болката по загубената любов. Научила е урока на пътя.

Какво не казах
че не исках да те подмина
да те пропусна
 Аз исках да си част от живота ми и по друг начин
Само че не знаех
как да опитам,
а също и как да се доближа....

Отново   скъсани страници празно бяло, ще ми се да вярвам, че това не е знак за решителност, да престане да се съзерцава и да се самонаблюдава да прескочи от състоянието в действието, да напусне острова на отчаянието  да е намери  любовта отново.

Или  ни е оставила възможност сами да напишем края, всички ние, които започваме, недовършваме, очакваме да ни се случи хубавото в живота, но все объркваме пътя към него, а много точно знаем какво е то.