МОМИЧЕТО ОТ КЕЯ


МОРЕТО В КРЪГОВРАТА НА ЖИВОТА И В ПОЕЗИЯТА НА ПАУЛИНА СТАНЧЕВА, КАЛИОПА- ДОБРАТА



За баба ми, Паулина Станчева, родена Калиопа Баласакева 31  януари 1907-а в Бургас, морето и любовта са едно и също събитие. Най-голямото. 

 
Легендата за любовта между нея и Стефан Станчев, двамата бургаски поети, още витае в морския град. Самата аз съм я разказвала, позовавайки се на безбройните им писма, съхранили неизчерпаемото  богатство на душевните им преживявания,чувствата на на интимност, всеотдайност и душевна близост между двамата. Разказвала съм и за връзката й с морето, за присъствието на морето не само като фон, но и като подбудител, съдник и изповедник на тази любов. Силата на тази любов се е захранвала  от морската стихия. За тяхната необятна и неувяхваща любов, в голяма степен сякаш причината е именно то. На морския бряг са се клели във вярност (и да се самоубият, ако любовта им се изчерпи), на морския бряг са отменяли клетви..

 Нашата любов, пише дядо ми , поетът Стефан Станчев в едно от многобройните си писма ,“ е  не само най-голямото събитие в живота, нашата любов е изключение, съдба, вселена, начало, край, едно сътворение..Да бъде любовта ни преди всичко и над всичко.“
Морето и за двамата става поетична съдба. Но докато  за  родената край пристанището на Лавеле 12  Калиопа,това е разбираемо, за роденият в Казанлък балканджия Стефан, с майка от голям русенски род, е малко странно, ако не познава човек личната им история. Ако не познава ролята, която морето играе за двамата.Така че критиката обявява Сефан Станчев за един от малкото „морски“ поети. ( в „Нова камбана“ 1936 г Добрин Василев пише статията
„Морето в българската книжнина“ като констатира:“Българският писател е наблюдател, но не познавач на морето.“ Авторът споменава Пенчо Славейков, Кирил Христов  за които морето е единственото място за реализиране ана човешката мощ“, като споменава-„В последно време Ст.Станчев от Бургас пише за морето.“Като обобщава-„Но изобщо, отношението на нашите поети към морето е идеалистично, а морската им поезия е пейзажна затуй, защото те не го познават.“
 Разбира се, след идването им в София през 1942-а година, Стефан Станчев има своя път на есеист и писател, дългогодишен  главен редактор е  на  списание “Турист“, като  природата присъства в творчеството му във всичките й измерения,
Докато за баба ми Морето не е пейзаж.То е същностна част от нейната собствена природа, състояние на духа,  началото и край на всички неща и на човешките чувства, включително. Предметността на света -образността на нейната поезия е свързана с морето. Морската шир, платната на корабите, гларусите  шумът на вълните, пясъкът и морските обитатели, приливите, отливите. Като обяснение и реплика на останалия свят, дори този, на Стефан, в който съществуват и други неща, е стихотворението „Море“, писано когато е вече далече от него. Тя го призовава, за да  й върне силите и вкуса на живота:
„Аз в мойто детство нямам нито едничък спомен
за сините метличини, уханни теменуги
нито за горите, дето припяват стари буки
и планините чудни и изворния ромон.
Родена в песента ти, в металните ти взори,
в златистия отблясък на пролетното слънце,
кълни дълбоко в мене като незримо зрънце
възторгът ми безмерен
пред твоите простори.
към теч влекът ме мощни, необозрими сили,
един далечен спомен, забулен във мъглата
която нощем пада и тегне над водата,
дъхът си в полумрака негласно притаила.
Вълнувай се, разпръсквай солени, хладни капки,
за миг показвай само съкровища заветни!
Във пяната разчупвай дъги хилядолетни,
Мокри лицето жадно за обич и за ласки!
Показателно е, че повечето от „сухоземните“ й стихобирки носят морски печат: „Затишие“, „Море и суша“ 1977, „Брегове“ 1988, като в почти всички вмъква и повтарящи се стихове за морето. Като таен код и връзка със самата себе си. „Момичето от кея“, „Вечна игра“, „Лагуна“..
И остава постоянна величина, константа, определяща мерките й за света, формираща  нравствените й координати.
В началото  зовът на простора е по-силен от зова на любовта дори. Има едно стихотворение, едно от най-ранните й, писано е в гимназията, което Паулина често слага в късите си стихосбирки. За да си припомня вероятно,откъде е тръгнала. То ни  потапя едновременно   в  младежките копнежи на една романтична душа, която възприема лючовта към простора и копнежа по човешка близост като едно цяло.  
МОМИЧЕТО НА КЕЯ
В пристанището се разхожда едно момиче.
Зад хълма златисто слънцето захожда
и тишина владее пълна.
Последните лъчи се готвят
да спрат на корабните мачти.
Самотен параход закотвен
люлей огромен корпус в здрача.
От най-високата палуба
се носи песен.Някой свири на банджо и песента се губи
след чайките с криле немирни.
Какво ли русото момиче
сега си мисли и копнее
със цвете розово накиччено
сред толкова мъже на кея
Дали е влюбено в моряка
със банджото и затова  
с такъв копнеещ израз чака
крака на кея заковало?
Или пък нещо по-дълбоко
душата му сега вълнува
и със понесената песен
трепти, живее и ликува!


Единението с морето и простора, стремежът за сливането с необятното, понесена на крилете на ввятъра, на палубата на опъналия платната кораб-олицетворение на на представата за неустрашимия герой, който заслужава нейните чувства е и в ранното  стихотворение:
Просторъ
-Лети, гони я в далнината
ти, мой неустрашим и смел герой
Да стигнем сини кръгозор където
в черта златиста се пресичат
водата и небето..
И ме не питай где ще спрем
И на какъв бряг далечен
Ще ни хвърлят днес вълните.
Нека земята се забули във мъгли,
нека зад нас останат чужди, близки и любим
да бъдеме сами в простора син,
с морето и небето, с вятъра попътен и студен
и с линията златна,
хей там  в далечината“

Платноходът е мечтаният принц  и бъдещ любим, който може да я понесе към хоризонта, да я дари с чувства и преживявания, сравними с необятния простор. Да я посвети в тайните морски глъбини, в тайните на любовта.Зовът на простора, изкушението от разкриващата се свобода пред нея  е по-силен от всичко , стремежът й е да се слее с необятното и да се понесе към хоризонта на крилете на желанията. 
Хоризонтът играе особена роля в стиховете й за морето. Той е олицетворение на идеала, към който непрекъснато се стреми, и който цял живот налага като мярка за чувства и взаимоотношения.
Морето е тайният жрец,който я посвещава я в тайните на любовта. Обрича я на вечна любов, научава я как да се справя с приливите и отливите в любовта, да поддържа огъня със драматизъм и страст.
Добавете надпис
Момичето от кея намира своя пристан, открива любовта, става жена, любяща, всеотдайна, изискваща и даваща. Закотвя я на брега, но морето се превъплъщава в самата любов. 
Отношенията с морето са белязали любовта на Паулина и Стефан Станчеви  с една особена  романтична нагласа, която изгражда светоусещане, в което доминанта е нравственият максимализъм стремежът за постигане на необятното. 
Драматични жестове на всеотдайност и обреченост са характерни за любовната й поезия, в която морето играе роля на съдник и спасител. На 2-и май 1927-а, 20  годишни, хукват да бяга  от Бургас към Ахелой, от бащата Костас, с пистолет, за да умрат, но да са заедно. В с.Бараклий полицейският ги залавя, като  до края на живота си пазят полицейските  си дознания, писани собственоръчно.  
Бащата, който съвсем не е злодеят, който си въобразяват, дава благословията си и вече женени, отиват на брега на морето, да се закълнат, че на 30 години на същото място със същия пистолет ще се убият, за да не се похаби в ежедневието великото им чувство. Като стават на 30 обаче, и се оказва, че все така се обичат, отиват на същия бряг и отменят клетвата.
И, морето обрича любовта им на вечност.
Така че, считам любовните стихове на Паулина като част от „морската тематика“ в нейното творчество.
Обезумяващ, сляп и див копнеж
гърдите ми разкъсва с остри нокти.
Като зелено развълнувано море
Кръвта по жилите се носи.
Устата ми като натегнат плод,
узрял и сочен-само тебе чака,
да впиеш зъби, сладкия му сок
да смучеш ненаситен, жаден.
..
И няма вече връщане назад,
нито за мене нито пък за тебе.
за цял живот ще бъде този глад
на устните, очите и ръцете.
Любов..
Любов, ти моя радост, утеха, скръб, наслада
и тих, възторжен унес на пламнала душа
На сън и блян превръщай живота, който бяга,
 на сън и блян превръщай и радост, и тъга...
И  повече от 60 години по-късно, Паулина  призовава морето да й върне първичността на чувствата: 
„Помниш ли дюните
Край онази открита от нас
безтрепетна лагуна  в залива-
бистра като планински кристал,
От който се правят
най-скъпоценните чаши за вино?
Помниш ли дюните
с позлатен от слънцето пясък
сгорещен до взривяване?
В този райски кът край морето,
неизвестен или просто забравен,
от земните хора?
Как се любехме като първата Ева
със своя първи Адам на планетата.
Нямаше ни една лоза наблизо,
та с нейните зелени длани
да прикриваме своята млада голота и хубост.
Нямаше нито едно ябълково дърво,
нито змия-изкусителка, да ни учи на грях.
Грешахме по своя воля
край блестящия кристал на лагуната.
 
 В живота и в поезията й има един безспорен кръговрат. На откриване,  отдаване, наслада, отдалечаване, чувство за  загуба, копнеж по завръщане  и подготовка за последно отплаване, в който главен герой е именно Морето.
„Човек никога не знае кога е по-млад, на 20 или на 90 години“ , написва тя в последните си стихове  от стихосбирката „Отлитане на лястовиците“ , които не видя издадени приживе. Вероятно съзнавайки, че в кръговрата на живота накрая отново се връщаш към най-ценното и най-важното, това, което е определило твоето съществуване. За нея това важно нещо е било Морето. Морето се завръща, за да я утеши, приласкае и прибере при себе си, като осъществи мечтата й, която цял живот я  мами -да мине отвъд хоризонта.
От морски пясък исках някога
да си нанижа гердан-
като талисман да го нося на шията.
Но ниже ли се пясък с игла?
Сега искам съвсем друго:
от зелени водорасли да си изплета дреха,
та нощем да я обличам,
може би ще сънувам морето.
Сякаш нищо не ми липсва така болезнено,
както брега, който напуснах някога.
Дори не и любовта, която вече
не е това, което беше на младини,
нито самата младост,
която ме изостави
на този далечен бетонен бряг
без обещание да ме върне обратно.
На него, Морето, двамата са подарили една обща песен. В случая поетът е Стефан, а музиката е на Паулина, която е свирела на китара от ученичка.

Като  млада семейна двойка  Стефан и Паулина са имали много приятели,
30-те години са ходели в Отманли, бродели из Странджа, на екскурзии и плажуване, свирели и пеели. Песента става толкова популярна, че днес вече се смята за народна. И все още се пее.
РИБАРСКА ПЕСЕН
Имам само две груби ръце
и двуострата ладия стара
бий у мене моряшко сърце,
като всяко сърце на рибаря.
Имам верни, послушни гребла,
имам синия свод на небето.
А когато разперя платна,
като чайка летя над морето.
И обхождам надлъж и на шир
след вълните догонвам безкрая.
С ветровете говоря безспир
и не искам за нищо да зная“


Този техен свободолюбив дух се превърна в семейна черта. Особено силно закърмен с него бе вуйчо ми, журналистът Петър Станчев- Пепи Акулата.
Морето е закриляло по някакъв начин тяхната любов, превърнало я е в остров на надежда и спокойствие. А тя все по често има нужда да се връща към него и при него,  да да изповяда съкровените си чувства,  да почерпи нови сили. Да пречисти сетивата си и възстанови силата на духа си.
„Море“  
„Капка съм от това море,
яростно и развълнувано в пролетния ден.
Капка съм от тази отровнозелена вода,
разбунтувана в прегръдките на залива-
непокорна и непокоряема.
Това море ме е приспивало
и будело във нощите,
това небе ме езакриляло в тъгата,
под иглените кипариси
на морската градина
съм се целувала за първи път!
Такава е горчивата и сладка истина:
където да избягаш,
където да подириш залив и пристанище,
каквито птици да те будят в утрото,
не ще изтръгнеш корени от пясъка и от пръстта рожденна

Във взаимоотношенията й с морето обаче, има драматизъм и чувство за вина. С напредването на годините все повече се тя чувства се бегълка, предала най-голямата си първа любов-Морето.  

И аз напуснах крайбрежния град.
И до мене не достигат въздишките на морето!
Отмъстителното време взе своето
Домът на детството и младостта ми е продаден
Тук за пръв път откривам едно признание, кодирано в схиха. Ние, родените по-късно вечно упреквахме Мама Нина, така я нарекох аз като малка, че е продала къщата в Бургас след Девети септември,47 година, ако не се лъжа. Под сурдинка се говореше, че е имало причина, Дядо ми е бил задържан 1944г. обвинен като паисиевец. Организацията „Отец Паисий“*е нарочена за пор-фашистка, а той
има книжка за Паисий, издадена от   организация“Отец Паисий“, вероятно е членувал, не знам.(Елитарна организация, членовете й са предимно интелектуалци.Създадена 1927-а година.Целите са и цялостно проучване на националния въпрос със стратегия за решаването уму и защита на правата на българите зад граница. Изнасят се сказки, лекции, издава сп. „Отец Паисий“ и La Revue Bulgaire 28-31-а, както и самостоятелни издания Е.Везенков „Частица от истината за цялото“)
 Баба ми явно с цел да не усложнява положението му с притежание на собственост-къща, която е щяла да бъде отнета разбира се, а и последствията за дядо ми  и семейството са щели да бъдат по-горчиви, собствениците на имоти са потегляли към Белене само по едно съседско донесение- истории бол в това отношение. Така че набързо е продала  скромния им дом на „Лавеле“12. Ех, колко пъти сме обикаляли около този адрес, където  днес вече има издигната нова къща. Но черницата, на която Костас Баласакев е  направил къщичка от коша за пране на малката Попи  където да чете приключенските си романи гледайки морето, вече я няма.

Понякога ме обхваща остра тъга.
Тъга по дома, в който съм родена,
дом, в който проникваха всички  шумове
и тихи въздишки на морето.
Тъга по ароматите, сред които съм отрасла
на канела, рачел и розово сладко,
на чисто пране в панера тръстиков,
аромат на прясно леблебиено кафе
гъсто и вкусно
със светъл каймак и сладост,
която дълго оставаше по устните,
съща, каквато оставят целувките.

С годините липсата на морето става все по-осезаема, и се превръща  в разтворена рана. Олицетворение на непостигнатото, загубеното през годините. 

О този скрит копнеж в сърцето,
като зарасла в мене рана,
забравена десетилетия-
със острота отново пламна!
Вкусът на въздуха особен,
горчив, солен и екзотичен-
отново властно ме заробва
и хоризонта ме увлича.
Но где да ида?
във земята дълбоко пуснах корен вече.
Затуй душа,  като децата
мечтай за пътища далечни!
Мечтай, мечтай със полъх нежен
да те поемат ветровете
и неусетно да изчезнеш
в далечината на морето! 


Паулина всъщност нямаше отношение към материалното, беше непредвидима, необвързана с материалното, своенравна дори, влюбена в любовта във своя Стефан, но и във всяко нещо, което й грабваше въображението. От всичко ценеше единствено надеждата, че доброто, красотата, любовта, ще преборят горчивината и болката, недоволствата и съмненията. Владееше магията да преобразява неблагополучията и открива тайните и смисъла на съществуването.
„Може би защото съм родена край морето
и солта му още не се е стопила в жилите ми.
Може би защото винаги съм вярвала в това,
което наричаме илюзии.
Може би защото като дете
съм се учила да плета и кърпя
рибарски мрежи с дървена совалка-
аз до ден днешен вярвам, че в мене
е оцеляла магическа способност:
да ловя с мрежи ако не друго,
то просто човешки надежди!
Всичко около мене може да е неутешимо
и мрачно, и безизходно, а аз-
изпълнена с необясним оптимизъм
хвърлям мрежите и чакам..
Ще се улови ли някоя добра надежда?

Раната, която се отваря с годините от отсъствието на морето, има един личен мотив. Морското момиче от кея- Калиопа, е предало собствената си същност, като се е отказало доброволно от името си. И затова болката по загубата на морето е двойна. Това е болка за загубената идентичност. В късните си години написва „Грехът на Калиопа Добрата.“
„Калиопа Добрата“ Така   на вуйчо ми Петър Станчев беше кръстил лодката си- единственото му притежание и здрава връзка с Бургас.
Защо поетесата, родена с име на муза, се прекръщава,  на Паулина, обаче? Когато Антон Страшимиров поел в ръце първата й стихосбирка „Дни и нощи“ 1927 –ма  година и видял това име, така й се накарал, и никога не я е нарекъл с този псевдоним.
За нас, децата, истинското обяснение остана задълго тайна. Както и гръцкият  език, на който умишлено не ни научиха. Под сурдинка се шушукаше, че да не попречи на кариерата на дядо ми е потулила гръцкия си призход зад псевдонима. Всъщност, това си е било и  простата причина. Ровейки се във вестниците от 1914-18-а година разбирам как след Балканската, Между съюзническата война и Първата световна,  омразата към гърците е била силно подклаждана  от пропагандната преса. Има антигръцко движение, манифестации, погроми. Дори първото българско кино, Модерен театър, построено от Карло Вакаро  е нарочено за огнище на гърцизма и е обект на погром само защото прожектира филм за Древна Елада. ..Но това е друга история от неразказаните за времето и хората.

До края на дните си баба ми продължи да търси пътя назад към себе си и истинското си име, към момичето от кея. За да се откъсне от земното съществуване  и  отпътува към хоризонта такава, каквато я е създалото, морето.
Къде е онзи барба- магьосник
който от векове знае тайната да съживява мъртви лодки?
Нека дойде. Аз го чакам.
нека постави
върху обърнатата на пясъка  черупка
грапавите си длани
разядени от тежък труд,
от греблата и солта на морето.
Нека погледне с очи потъмнели
от изпитания и люта гроздова
отворените рани на кила,
които напразно се мъчех
да запуша със сухи водорасли.
нека дойде барбата!
Хитроумния и многопреживял барба.
Който обича морето от времето
преди да се е родил ан брега.
И всяка дървена черупка,
с която би могъл да гони
измамните ята на рибата,
или пък просто-хоризонта!
Не зная името у.
И лицето му не познавам-навярно
както ръцете му рибарски
разядени отсол и ветрове.
Важното е да слезе на брега,
където лежи агонизиращата ми одка-
забравила лицето на жената,
чието име още белее на борда й:
„ КАЛИОПА ДОБРАТА“ 1988г „Море и суша“
 В края на живота си отново се е върнала там, на кея, в момичето, което е потеглило към хоризонта.


Да се сприятелиш със себе си е може би най-трудното,
което се постига в края на живота.
Да сложиш мъдро равенство
между живяно и неизживяно.






Коментари

Популярни публикации