СНЯГ ВАЛИ, КАТО В ДЕТСКИ СПОМЕН

 Имам такъв, и винаги го призовавам на помощ, когато  изпитвам дефицит на уют, човещина или просто имам нужда да сверя себе си.

Зима е. Софийска зима от края на шестдесетте. „Екзарх Йосиф , „Искър“ са затънали в сняг.  Клоните на дърветата, облечени в бели кожуси,са натежали почти до земята и образуват снежен тунел. По платното на улицата има повече следи от детски шейни, отколкото от коли. Мирише на въглища, мокри дърва, пушек и студ.  Неделя е и всичко е замряло. С дядо ми, Стефан Станчев, газим снега.

 Аз съм като парцалена топка, обвита с  шапка, качулка, шал през устата и ръкавици на шнур. Но дядо ми е както винаги с костюм, палто, шапка и шал. Извел ме е , да не се пречкаме в къщи на  женското царство, настъпващо в единия почивен ден и цялата домакинска  вакханалия, в която пра баба ми, гъркинята, не даваше много много другите да й се бъркат. Измислил си е повод, ще посетим негов колега, издател, ще си говорят за подготвяща се за издаване книга, ще претоплят задушевния разговор я с чаша я вино, я  с коняк. Вървим бавно, разговаряме,  улицата сякаш клони надолу и навътре- в спомена.  Стигаме малко площадче и прекрачваме желязно кованата порта на дворче и пристъпяме към типична за квартала сгушена къща с балконче и затрупани в сняг дръвчета в двора, слизаме по стълби в приземния етаж, вътре свети, гори кюмбе, на бюро са разпръснати хартиени листове, папки, има рафтове, библиотека, и симпатичен очилат господин. Говорят си за коректури, очерци, есета, кой какво казал напоследък в писателските среди.. от печката изхвърчат искри, кюмюрът, натрупан до нея, проблясва като черни диаманти, на мене ми се доспива...и още сънувам...

За дядо ми, тези разходки не бяха просто, не просто родителски наряд. Той използваше времето, прекарано с мен, да ме научи на нещо, да превърне нашата заедност в интимна инагурация във света на възрастните. В ритуал.Той, все пак, беше главата на семейството, младия ми баща бохем,създаваше ред в  женското царство ..

Така в живота ми през годините на съзряване, с него съм преживявала много първи неща. Първо ходене в Народния театър. Помня Константин Кисимов в  „Дванайста нощ“ огромната бляскава зала,   градската художествена галерия в Двореца,където през неговите открих за пръв път   Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Бенко Обрешков, Майстора,.а също и с него запомних  първата кръчма с най-хубавата  шкембе чорба,на "Дондуков",  първото посещение в луксозен ресторант-зеления салон на „България“,  когато станах на 17- сепаре, кристални чаши и сребърни прибори,  чувствах се  като принцеса.
Заключеният в снежната пелена спомен е като неразгадано съкровище все още, затова и го сънувам често,за  да се докосна до него, да възкреся   усещането за заедност и щастие, както и за първичност и чистото и  в днешния ден.
Снежен спомен срещу студа на живота.