Да четеш стари вестници

За четенето, вестницитe, Умберто Еко и безкнижните времена

С години четенето на вчерашния вестник със сутрешно кафе е любимо мое занимание. Навикът дойде от това, че в напрегнатото всекидневие, купените днес вестници изчакваха да бъдат прочетени на другия ден, в малкото свободно време преди работа. Това се оказа много полезна практика, която дава възможност на кресливите злободневни новини да изтекат безпрепятствено и да се откроят текстовете с по-стойностното съдържание. Защото когато цял ден всички медии  са задръствали пространството  с подробности за еди кое си убийство или политическа кавга, очите ти на другия ден откриват подминатите събития, които дават храна на ума. Така и във Фейсбук не влизам всеки ден и не седя запечатана за лаптопа. Но когато го отворя, избирам да чета такива смислени постове и линкове, които ми изграждат вярна представа за събитията и света и ме карат да разсъждавам.Така че ще ви предлагам коментарите си на това, което ме е впечатлило постфактум и заслужава повече внимание от мимолетния медиен шум. А все повече си мисля, че ако на другия ден няма какво да откриеш за четене в един вестник, то вестникът не си струва.



 Писмото на Умберто Еко, „До моя внук“, станало хит и в социалните мрежи, държах го в папка с други заделени текстове, провокирали размисъл и чакащи реакция у мен. Казваш си- на това това ще му  дойде времето не само за да го прочета, а и да проверя и какво аз самата мисля по въпроса. Като тест за самооценка. В случая-за четенето, паметта и умението да бъдеш родител. С това писмо не бързах, защото  потискащо парализираща е неистовата ерудиция на Умберто Еко, и този текст ме кара да се чувствам въпреки всичките си прочетени книги, гола, боса и безкнижна, като поколението, към което е отправил своите слова. Защото става дума не само за четене, но и за усилие. Усилието да учиш и помниш. И да предаваш нататък познание и духовен опит. Отказът от четене и памет е мързел, който създава духовни мутанти. А отказът да научиш детето си да чете , е пагубен. Защото отговорът на въпроса-„ Как да накараме децата и внуците си да посягат към книгите не само към таблета, за да научат кой е Карл Велики и да помнят наученото?“ е и отговор на това- „Как да се справяме с омразата, страховете, недоверието и всички производни на незнанието състояния, които пречат на духа да да развива човешките ни качества“ „Всеки ден учи по едно стихотворение“-съветва своя нечетящ внук Умберто Еко. Ами ние, родителите, колко стихотворения знаем и помним?

Като журналист много се дразнех от морализаторските упражнения  на тема - децата не четат. Патосът на тези проповеди, ми се струваше грешно насочен и неискрен- насочен към училище и образование. Нали четенето не започва в училище. А в къщи. Ако няма кой да те приспи с приказка и да ти извади от библиотеката „Тримата мускетари“, а после тайно през глава под юргана с фенерче да я дочиташ на загасена лампа, как да ти стане интересно да четеш книгите от ваканционния списък? От любимите спомени в детството ми са миговете, когато болна в къщи от някоя поредна шарка, чакам с нетърпение баща си да се прибере с наръч книги, закупени от антикварната на „Граф Игнатиев“- магическо място, където да попаднеш на ценните книги- тогава не всичко се издаваше, беше истинско щастие и късмет .Баща ми  беше „на ти“ с антикваря. За него това също беше съкровено преживяване и обичаше скришом от мене да посяга към  моята купчинка и препрочита –я „Конникът без глава“, я романче на Емилио Салгари. Така имахме общ свят-на приключения и авантюри.С децата ми също имаме своите светове. „Карлсон на покрива“, „Емил от Льонеберя“, „Мери Попинс“ приказките на Валери Петров- „Копче за сън“, романите на Ерих Кестнер и Астрид Линдгрен. Александър Дюма и Тримата Мускетари–създадоха тайния език, съграден от  чувства и фантазии, на който и до днес се разбираме по между си. После, за да не се изгубя в превода“ наваксвах с Хари Потър,„Властелинът на пръстените“, Тери Прачет , Туве Янсон и други книги и автори, харесвани от тях.


Внучката ми не чете достатъчно... Веднъж обаче, ни донесе една игра „Енциклопедия“ се казва, и седнахме да играем. Когато взе  да губи срещу нас с дядо и, и заропта - откъде знаете толкова много? Ами, от книгите. Чели сме. Нямаме нужда за всяко нещо да търсим справка в Интернет и да го делитваме на момента. Не мога с лека ръка да я виня. Тя расте в света на технологиите, който я обгръща от всякъде.и въпреки всички упорства на майка й и баща й, сблъсъкът със „списъка в училище“ я държи надалеч от четенето. Не дремят у мене лудитски пориви да потрошавам нейния технологичен свят. Само искам да знае кои са лудитите, преди да посегне да търси в Интернет. Нека има своите джаджи, нали тя ме учи да си служа и аз с тях, но искам да я науча какво удоволствие и смисъл има, да изживяваш и научаваш света през книгата. А най-добре е, "списъкът“ да се забрани. Нека знаят децата какви автори ще се изучават и сами да потърсят пътя към тях . Като си помисля какво удоволствие беше да се запътиш с приятелки към кварталната библиотека, да върнете прочетените, да си размените интересните книги, да изберете новите и да си говорите за тях . Аромата на библиотеката до сега го помня-да се ровиш в лавиците и попаднеш на най-интересното.. Дали съвсем изчезнаха тези приказни места ?

„Списъкът“, освен спорността на избора на литература в него, който, по причина на мухлясъл министерски консерватизъм и евтини заигравки с традиционни популистки нагласи никой не смее да промени, освен че отблъсква със своята задължителност, моделира един особен манталитет, който дядо ми наричаше- „човека на едната книга“. Това важи и за препоръчаната "списъчна " литература.Не книгите, които сами сме открили и са ни открили света, а задължителното четиво, натрапило ни клиширани знания.“ Пази се", казваше дядо ми-" от човека на едната книга“. За него това беше най-опасният манталитет. Той ражда всички –„изми“, от сляпата вяра , до оправданията за човешките грехопадения. Ако се огледаме, не сме ли повече или по-малко такива- човеци на едното знание, на „своя“ свят, в който не допускаме другия, на своята правда и своите омрази. Човек лесно привиква на адаптираните полуфабрикатни знания. Всъщност, живеем в свят на адаптации , който все повече минава за нормално достатъчен.

Така сме свикнали с адаптациите, че почти не обърнахме внимание как еврочиновничеството се обяви за кастрирането на приказните сюжети. Т.е., за отменянето на онези части от тях, в които има ужаси и бруталност.  Ще пораснат ли обаче пълноценни нашите деца без " Хензел и Гретел", "Вълкът и Червената шапчица"  и как да задраскаме културни пластове от себепознанието, донесли ни антропологическите анализи на Проп, Мирча Елиаде..Европа отрича своята културна история, не иска да я осъзнава. Как ли ще оправдава войните и реките кървища, напоявали я в многовековната история? Без да се знае какво символизират вещиците, гората, разбойниците и пр..образи на смъртта, как ще четем класически текстове , без да познаваме митологичните кодове към тях?. Ние, родителите, как ще се справяме със страховете на децата си и как ще ги въвеждаме и посвещаваме в теми, като смърт, любов, жестокост, вярност? Дали ще преразказваме приказките като за деца? Например злата вещица от Хензел и Гретел- ще се превърне в свадлива хазяйка, а родителите само ще са изпратили на детски  лагер своите деца? Светът ще стане плосък и еднозначен, лишен от подсъзнателните емоции и въображения, родени от фантазните образи ,създадени в детството, образи-кодове за прочитане на културната история на света? Човек трябва да умее да се изправя срещу въображаемите страхове за да ги бори в себе си.
Къде е границата между разумната адаптация и осакатяването, което води до душевна стерилност? За да има интерпретации и преразказ, трябва първоначалният разказ да е познат. Добър пример дава Алесандро Барико -прекрасен автор, постмодернист  превърнал "Дон Жуан" в приказка за деца. Разбира се,  той разчита, че родителите са чели оригинала. И ще намерят време и начин постепенно да въведат децата си в по-дълбоките смисли на тази творба. Ако сега растат поколения нечетящи деца, и разчитат на справка по Интернет , когато станат родители, какви деца на свой ред ще отгледат? В каква степен ще бъде адаптиран и редуциран техният свят на въображението?

Така че, да се върнем към посланието на Умберто Еко послание- то е всъщност, към родителите. Четете вие, четете не настоявайте само на своите книги, а и четете и тези, които и те четат. Играйте на умствени игри, Научете ги, че четенето е най-забавното нещо.Не оставяйте училището да притъпи вкуса им за книгите. Нека книгите и литературните герои бъдат част от вашия свят. И не се предавайте пред предизвикателствата.

Защото, когато „..отвън напират безброй  маймуни,които искат да ни разкажат какъв сценарии са написали за Хамлет“,/ако се възползваме от асоциативния език на Дъглас Адамс/,  Шекспир няма шанс да оцелее във високо технологичния свят.