Апокалипсис сега

Как стана така, че щом завали поредният летен дъжд- поредна част от държавата се срива. Село след село се евакуира , пропукват се язовирни стени, изчезват пътища, рухват мостове. Божие наказание? Не,- мърлява и несвършена работа години наред. И най-откровено крадене. Нищо не се е случвало както трябва- нито се е строяло, нито се е живяло по правила. Всеки е мамел и държавата, и себе си, а тези тонове боклуци, дето придошлите води ни връщат обратно, са си нашите мърлявщини.  Както и тая държава, дето я викаме като неволята, когато ни се обърне колата, си я заслужаваме-сами сме си я направили такава: неработеща, крадлива, мързелива.Този дъжд, да можеше може да ни промие мозъците и провидим как да изчистим и подредим живота си така, че катастрофите да не ни се случват в парадоксално космически размери. Ние обаче сме пристрастени към катастрофичността ,защото така ни е удобно - да търсим вините извън себе си : в имагинерните „ те“ , климата, божията промисъл, паранормалните явления, турското робство. И затова тона на катастрофичността си го задаваме сами и си го поддържаме от сутрин до вечер.



Потоп, банки, политически крах на партии и мераци. Роми, които строят не където трябва. Как да не събудиш заспалото лятно студио с поредния разтърсващ репортаж. Дълго и напоително. Докато не приседне и последната глътка кафе на тези нещастници, дето още не са или няма да ходят на море. Защото не са успели да надхитрят държавата да прикътат някои и друг лев за all inclusive, малка яхтичка, кемпер, разположен в неразрешено пространство... несправедливостта е изначална и сме обречени. На дъното сме и няма прокопсия. Ако не дойде юнака да ни спаси от ламята. А той е дежурен. Само дето не е ясно по кого удря сопата- по ламята или по дървото, дето ражда златната ябълка?
Дали е въпрос на ген-датчаните го имали в достатъчни размери и затова били щастливи. Щастливи, защото сами ръководят живота си. А ние, не. Изтеглили сме късата клечка. Затова все песимизмът ни захапва за опашката и ни дърпа ли дърпа назад. Какви са датските новини в сутрешните блокове? Нещо за времето, морските приливи и отливи, цената на рибните пазари, рецепта за кекс от боровинки и други прости полезни неща. Ние обаче, няма как да се събудим без някое скандалче по телевизора. С червените, сините-все едно. Някой някого да напада, да злепоставя, да обижда. Спомням си едно обучение в Академия Дойче Веле в началните години на демокрацията по радио мениджмънт. Сътворявахме програмни схеми. Със съчувстващо разбиране, колегите от западната част на Европа изслушваха стандартните сутрешни дискусионни блокове, предложени от нас, източноевропейците. Кой слуша вече за политика сутрин?- Всъщност, минали сме по този път, но отдавна се отказахме. Ще се откажете и вие. Когато хората се заемат с работата си, ще искат конкретни новини свързани с това, с което се занимават.
Да, ама ето на, все още сме пристрастени. Което означава, че25г. не е настъпила онази степен на зрелост, която да ни еманципира и направи независими от страстите на временните хора- политиците. Затова и всичко ни е временно. на две на три скалъпено. Без мисъл за утрешния ден.Без перспектива.
Тази  пристрастеност към злободневие, дали си я носим по наследство- нещо като мутация на вазовите „Чичовци,“ като с обществените си дърдорения, от които полза няма, замаскираме липсата на воля за действие, на собствен смисъл и съдържание?
Непрекъснатото захранване с негативизъм се пренася върху всичките ни дела и дава отпечатък върху резултатите. По-скоро ни кара да не мислим за резултатите. И най-вече- за резултатите на собствените си действия.
Идват избори. Които искахме. Но сега се плашим оттях, защото ще спечелят тези, срещу които преди протестирахме. То и тогава имаше протестиращи срещу протестиращите. Протестът постепенно стана масово упражнение. Но доведе ли до рационални политически практики, които да дадат възможност на разумен избор? В село във Видинско протестират срещу строежа на безотпадна технология на завод за гуми. Най- бедният и безработният край на България? Не искат работа.Вместо да изискат строги мерки за опазване на околната среда. Което също води до повече работни места. Ние първо скачаме и викаме-уууу срещу, казваме“ не“, преди да размислим добре. Има ли начин да се научим да избираме след процес на разсъждаване.Защо плаши изборът- защото иска действие, поемане на отговорности. Идея, която да утвърдиш. Отрицанието само по себе си не е избор. Пореден пример-бюджетът. Ще гласувам няма да гласувам. Кое е важно, оценката с кого си гласувал или за какво? Видимостите или съдържанието? Съдържанието никога не ни е интересувало. Трябва ли да се актуализира бюджетът, за какво са тези пари,ще отидат ли да се вдигне поне един от рухналите мостове, или потъваме в дебати, на заинтересовани по темата , които се интересуват единствено да си върнат паричките в собствения джоб, затова правят мъглата непробиваема. Политиката винаги е била пушилка в медиите, която да прикрие задкулисия. А за да се отклонява внимание от време на време се вадят апокалиптични сюжети и се разиграва марионетния театър.
Ето на: Бареков хули Борисов. Вадят се компромати. Поредна мръсна афера ще ни опръска с кал и помия.Борисов бил готвен за кокаинов бос. А Бареков, чия креатура е и за какво беше готвен? Къде дреме киноцентъра-да разполага камери и заснема на живо сюжета. И изобщо, докога някой ще ни подготвя сценарии, на които сме зрителите, които люпят семките ?
Има ли шанс да загасим телевизора и престанем да участваме в чужди сценарии и се заемем да пишем собствената си биография чрез собствените си дела?
Да наложим тези правила, които ще премахнат задкулисието. Да престанем да сме марионетки в ръцете на нескопосни режисьори.На неуки политици, на слаба и подкупна журналистика.

И тогава дъждът-„ плиснал в миг и отшумял“- ще е поетично, а не апокалиптично преживяване, защото ще прави само:“ светът по-красив и бял“.