Парк "Мир и дружба"-реалии и метафори

Или животът, между минало и бъдеще.

Една разходка, за която благодаря на приятелка, млада майка, ме отведе в неподозирано кътче на София. Някъде между Мусагеница, Студентски град и жк „Изгрев“. Или, ако тръгнеш напряко зад ВУЗ-овете там, има, представете си, зелени площи, кръстени с гръмкото име „Парк Мир и дружба“. Където, като с машина на времето, попадаш едновременно в два успоредни свята- единият, на социалистическото минало,който упорито се съпротивлява да отстъпи на другия, настъпващото настояще в опитите му да победи грозотата и да облагороди пространството по европейски маниер.Защото самото настояще е само макет на идеята за това, какво трябва да бъде- декор . Или, с други думи- няма съмнение, едни пари по европейски програми са опитали да цивилизоват средата но, като всяко нещо у нас- половината явно не са стигнали по предназначение и средата се е оказала поевропейчена наполовина. Другата-вездесъщо напомня за себе си. Така че,ако ти се случи да минаваш оттам, трябва да избереш- по-стария път или по новия. По павираната с лъскави плочки алея, или по съседната- изкорубена, очукана, тревясала. Назад, в соц битието, или напред към подреденото европейско бъдеще. Само дето бъдещето свършва рязко, и, отново пред теб –счупените стъкла на автобусната спирка ти припомнят реалността, към която със сигурност ще те понесе претъпканият вмирисан автобус, номер 280. Два свята, които съжителстват в противоборство навсякъде около нас, но най-вече в нас, самите

Мир и дружба“ е нещо като метафора на бутафорията, в която живеем.Показни алеи редом със запуснатост и немарливост. С почти патьомкиновски патос.

                         

Не е ли същата картинката в т.н. "луксозни квартали"- показни дворци пърчат снаги по най-хубавите кътчета в страната, а път до тях няма. Да не говорим за конализация.
На фона на тези асоциации, името на парка-"Мир и дружба" звучи особено нелепо. А може би предизвикателно?
Какъв мир и с кого дружба - на фона на комплексарските агресии, с които посрещаме и недопускаме бежанските деца да ходят с нашите на училище? Нека си се бият и мрат там, ние тука нали сме на завет. У нас е мир. Няма да ходим и да ги защищаваме.А НАТО ако иска нещо от нас, няма да се съгласим. Защото ние и за „дружбата“ имаме особено мнение-на фалша на думата, определяла 45 години отношения на подчинение и зависимост, и знаем цената. У нас е мир-засега. Пипалата на ислямизма обаче, никнат на всякъде. Със собствени сили ли ще ги борим, или ще подвием коляно пред Големия брат? Чието наследство –грозно, нащърбено и износено, ни дебне отвсякъде, а ние сякаш умишлено си го пазим. С едно наум. Да не отвикваме много много.
Паркът щял да се изгражда поетапно. Но тази поетапност в прехода ни към цивилизоваността ни оставя винаги наполовина случени. Наполовина европейци. Наполовина обучени,изобщо,половинчати и недовършени хора.

 Затова винаги имаме заден двор със скрити кошмари, подтиснати спомени и лоши чувства.Ако можехме да скрием там и нелицеприятната част на живота край нас, тази, за която си затваряме очите- за да не се налага да мислим убежище и за нея.Защото фактът, че имаме спретнат параклис, не означава, че грижата за бездомните е поета от църквата, за която се сещаме само, когато по празник палим свещички.

Иначе животът подсказва нови възможности. Този парк, в сърцето на студентския град- може до бъде арена на креативни събития и преживявания. София няма такива места. Няма пространства за алтернативни форми на изкуството, за фестивали и атракции. За тези размисли може би трябва да искам патент от общината,защото веднъж кандидатствахме от радиото с проект за обживяване на неатрактивни градски пространства. Не спечелихме, но на парче подобни идеи никнат тук и там.Но нефокусирано и без ясна концепция за това.
А животът сам подсказва идеи. Разказаха ми за сватба на открито с пикник парти, състояла се в този парк на илюзии и кошмари. Танци под дърветата, любов и приятели-какво по-хубаво отрицание както на тежките софри и кичозните ритуали в задушлива роднинска атмосфера-символ на миналото, така и утвърждение на реалния живот, който искат младите хора.
Между впрочем, що се отнася до дърветата, струва ми се необичайно богатството на видове там. Ако имаше и табелки, кое дърво какво е, би било принос в образованието. Едно време дядо ми ме водеше в алпинеума на Парка на свободата да събирам листа за хербарий, като ми разказваше за всяко дърво и растение история. И това бяха едни от най-хубавите ми преживявания и общуване с него.
Така че, идеитеса там, и преживяванията за млади семейства трябва да подсказват профила на забавленията, които да се предлагат тук.

"Мир и дружба"-обаче не ражда много креативност.
Освен, ако някак не свържем посланието с помирение със самите себе си. Да се приемем каквито сме- съшити с различни конци и парцали от скромно минало и трудно живяно настояще, за да помирим агресиите си и като излизаме от такива пространства да не трошим стъклата на новата красива спирка пред нас.




Сещам се още за един култов фестивал в Невада. Burning mаn- няма да му разказвам идеята. Тя е върхът на креативността. Но има нещо общо с това, да измисляш светове и ги разрушаваш. Правилата строги- след тебе нищо не бива да остава.
да превърнем в макет миналото си всичките му клишета за мир и дружба и пр. И по този начин ритуално да ги отделим от себе си, да ги унищожим вътре в нас, и започнем на чисто. Защото бъдещето е тук.

И то е тяхно.Включително и на Жана.