Докога ще сме чужденци в собствения си град

   

 Арт инсталация? Не, автопортрет на манталитет

Светът в моето детство се делеше на махали.  От „Мария Луиза“до "Раковски" и от "Раковски" до "Волгоград". Отсам " Дондуков" и оттам "Дондуков". Махалите имаха  различни белези за принадлежност и идентичност. По-хубавите момичета  бяха от по-бедните райони. „Глезловците“живееха в по-богатските къщи и кооперации, между които бяха и „червената“ и бялата“кооперации,  населени с дребни номенклатурни комунистически кадри. Момчетата от се биеха и защитаваха  своите си  територии. Защитаваха и момичетата от своята си махала. Понякога се съюзяваха срещу пришълци от Сточна гара. Или срещу  „комунягите“.

Махалата беше уютно място, в което хората се познават, имат връзка по между си, общуват, наглеждат оставените сами в къщи деца, разменят си сол, брашно и яйца. На празници- вкуснотии. Всяка махала си беше специална микросреда  със своя координатна система: хлебарницата, на ъгъла, която буди с аромата на препечен хляб в ранни зори, млекарницата, където те пращат с кастрона и ако имаше късмет  получаваш с черпака и каймак, арменската кафеджийница, в която дядо ти дълго се задържа, обсъждайки качествата на кафето, и много задни дворове ,където потъват следите при игра на стражари и апаши. Имаше си и своите махленски легенди- за това къде са падали бомбите през войната, за красавицата, дето се омъжила за чужденец и изчезналия пияница,за изгорелите непослушни деца в мазето на съседната сграда-все истории с поучителен финал. За крадци не си спомням. Вратата намирах често отворена, ако прабаба е отишла със столчето да се реди на опашка. Опашката пред бакалницата  си беше социалната мрежа на бабите и дядовците. Новината кой ме е изпращал и носил чантата от училище до вкъщи стигаше преди мен до ушите на нашите. 

 

И сега между ул. "Искър", "Екзарх Йосиф" и" Цар Симеон" е сякаш тихо и спокойно. Скоро ядох  банички с вкус на детство на ъгъла на „Искър“ и „Бачо Киро". Фурната е от1938-ма. Собственикът все още помни историята на всяка къща, но смята, че вече хората не са същите. 

Какво става, когато „кварталните“ хора се пренасят да живеят в новите блокове? Как анонимността ги превръща в чужденци, които мразят и  враждуват с околната среда?  В хора, които  „добър ден“ не казват и на съседите в асансьора? Как градският човек, градската култура изчезва и се появява  пришълецът? Не наливам вода в мелницата на бранителите на софийско гражданство от времето на Т.Живков. Защото не провинциалният човек, а социалистическият, разруши връзката човек-среда. Нали хората от други градове, потърсили работа в София също пазят спомена за  своята улица, двор, къща и махала. Не преместването  в столицата  ги превръща във вандали.  Социалистическата  уродлива урбанизация, грозотата и безличието на  панелните комплекси, зададоха  анонимността в съществуването унищожиха спояващата връзка между място и дом. Отсъствието на приобщеност отчужди гражданите от собствения им град, в резултат на което бездушието  и агресивността се превърнаха в белег на градски  манталитет. Всъщност, появи се чужденецът. Който живее само зад вратите на собствения си дом.А територията навън  смята за вража земя.Затова и там собствените   боклуци са не само  изхвърлени и изоставени, а изнесени на показ. Като паметници на омразата.  Чуждостта е повод заненавист и вечно несъгласие, но най-вече със самия себе си. Бива си ни  да се бием в гърдите колко сме  европейци, но когато Давид Чорни ни припомни клекалото на двора  което владее бита на 1/3 от страната, скачаме на бой в защита на европейската си принадлежност. Същевременно не се срамим да трапосаме пред входа на блока употребяваното си порцеланово гърне  и да минаваме  покрай него всеки ден.

Аз изживях културен шок, когато се преместих от ул "Цар Симеон" в Мусагеница. Няма "добър ден", боклуци се изхвърлят през балконите..Бащата мъжа ми веднъж обаче събрал обувките пред входовете и ги скрил в една торба. Оттогава  ритуалното събуване-демонстрация на мисленето в граници:   "мое-чуждо“  е забравено. Той работел в „Озеленяване“ и по някое време  организирал и засаждане на дървета по цялото протежение на булеварда.Днес  пораслите  кленове, борове, брези и кестнени с цялата си красота и разнообразие умело се опитват да прикрият нелицеприятните гледки, породени от трудно изкоренимия манталитет на анонимния човек.  

 Може ли да се възроди градският манталитет  отново? И средата, дето ни е "околна" както казваше  поетесата Миряна Башева, да се превърне в своя среда?

И нашият вход години на ред беше олющен и покрит с надписи и хули.  Но постепенно с всяко ново измазване на стълбището  драсканиците по стените намаляваха. Появи се пейка пред входа. Грубо скована масичка. На връщане от работа хората започнаха да поспират на приказка. И не само научиха имената си, но и взеха да се заприказват за общи неща. Как да се оправи покрива, как без кавги да разреши междусъседски спор. А  през 89-та дори заедно се събирахме за да ходим на митинги.  

Скоро кандидатствахме за градинка пред входа и когато дойдоха пейките, трябваше да се вземе решение да махнем ли старата. Сантиментът, че е първото общо нещо, направено по съседски,  надделя за сега. Така че минало и настояще съжителстват пред блока. Още много път има да се извървява. Защото само на две крачки от подредеността започва ничията земя. Оттам минават чуждите от квартала. И боклуците царуват. Като тези, пред съседния по продължение на булеварда, блок.

 В Европа имаш право 1 път в годината да изхвърляш на указано място ненужни вещи. Ето, и аз това лято в Щутгарт съм документирала този факт.

 Има и други форми да се отървеш от стари неща. Те са забавни и създават условия за общуване в квартала и междусъседско опознаване.Така наречените  „гаражни разпродажби“.  Разполагаш пред входа след ремонт всичко, което не ти е от полза вече и приканваш съседите да си харесат нещо за по един лев. Често търговския обмен приключва с пиене на бира от припечеленото. Или покана за барбекю. Защото под форма на предлагане срещу жълти стотинки на ненужни украшения, стари скринове, битова техника на квартална разпродажба, от която някой може и да се възползва и попълни своите липси, можеш не само можеш да се позабавляваш, но и почувстваш и припознаеш  мястото, в което живееш.

Толкова ли е невъзможно това?