БНР- люпилник на поетични таланти

80 годишнината на радиото стартирала /клишето е симптоматично, направо концептуално/ с поетически четения. Те май щели да прелеят в турнета из страната. Имало толкова много пишещи в БНР, че спокойно институцията  може да се преименува на СБП./Съюз на българските писатели/ Колкото повече толкова повече, както е казал Мечо Пух. Да пишат и се плодят.
Въпросът е, защо обаче, вместо журналисти БНР отглежда поети и защо по случай своята осемдесет годишнина вместо да ни каже как работи за обществото, радиото се е вторачило в себе си?
Идеята в това да насочиш светлините към себе си, като покажеш колко знайни и най-вече незнайни пишещи стихове вместо журналистически текстове радиоработници има не много добра, защото настъпват едни съмнения.


Имаше един литературен изследовател и критик, временно и политик, който в по-тесен кръг бе повдигнал веднъж темата за „творците“  които пръкват, благодарение на микрофона .Които всъщност се възползват от служебните си възможности и на гърба на медията израстват като творци.
Разговорът бе в контекста на темата- кой определя днес кой е писател .Дискусия, така и не повдигната в по-широк кръг, тъй като същият професор доста допринесе в качеството си на политик за разделението сред творците на сини и червени, на  тоталитарни и постмодерни, за оформянето на приятелски кръгове, които припознават само своите членове за творци и воюват със другите. В ситуация при която всеки брани словото от своята си камбанария се оказва много лесно да станеш поет с една издадена със собствени средства книга, разгласена сред колеги и приятели на мило тържество.И пред микроофон
Някой ще ми възрази- по традиция в радиото са работели поети и писатели. Че и моята рода.. Да, ама те са идвали като такива. Както Силвия Чолева Теодора Димова... не са прописали между два сценария за предаване микрофона.
Шапка свалям на Ивайла Александрова. Опитът на радиоработник я превърна в прекрасен документалист книгите и "Горещо червено"   и филмът за Вапцаров доказват какъв творец може да израстне от радиожурналист с качества и какви неизбродими творчески полета се разкриват пред истинската разследваща журналистика. Де повече такива автори.
Школо по журналистика било заченато в радиото. Школо по творческо писане му е майката. Ако можеше да дава отражение и върху качеството пред микрофона. Защото ако чуеш  някои от провъзгласените поети какви бисери сипят в ефир се питаш кой ги учи на елементарните  правила на журналистиката. В радиото е старомодно да влезеш с писан сценарий пред микрофон. Караш я ей така на творчески инвенции. Както дойде. Няма такова нещо- да седнеш и си напънеш мозъка пред компютъра какво искаш да кажеш на драгата публика. С каква мисъл да й завладееш вниманието. Затова поети много, журналисти с призвание- с лупа да ги търсиш. Една Лили Маринкова остана. Кой кого ще учи на какво? Преди време една прясноназначена дама гневно се възмущаваше, как новинарската легенда на радиото, Буря Толшек, вече пенсионер, влязла в нюзрума и отправила критики към неумелите млади, изтъквайки им грешките. „Тя ли ще ми каже, защо не си гледа пенсията?“ Езикът бе и по-груб. Не иска младата колега да бъде поучавана. Друг е въпросът, че тя е напълно неука. Най-лесно е да отречеш приемствеността, с надежда собствената ти некомпетентност да не проличи много.
Всеки може да е журналист по условие./Виж Пражката  конвенция от 1994г за  телевизия  и радио на  външните министри на ЕС/  Журналистиката е занаят. Именно за това обаче, се иска чиракуване, после ставаш калфа и мноого хляб трябва да изядеш, да те провъзгласят за майстор. Та многотията от творци, пробващи перото  в някаква степен си обяснявам с компенсаторен механизъм- ако не си сигурен че си на мястото си пред микрофона защо да не се себедокажеш с творчески напъни. Както се разбра, в областта на творческото писане критерий много много няма. За разлика от това, в областта на журналистиката  за качеството следи всеки ден публиката. Има рейтинги за това.
Тук изпитвам малко угризения, защото колегите, които пробват перото си в поезията не заслужават ирония и присмех. Това си е тяхно право. Да си пишат. Могат и да се пробват в други изкуства. Радиотеатърът им е подръка. Може и в танцови състави. Говоря за друго. За липсата на мисъл за същността на медията, за хаотичните опити да й се пришие имидж, който не й е по мяра, за липсата на концепция какво е радиото днес / Ако човек прочете опита за концепция на сегашния генерален директор и проумее какво е искал да каже автора, ще разбере, че вината е извън радиото. И е в тези, които определят кой да управлява БНР.  Ррекламата, с която „стартира“ кампанията за честването на 80 годишнината, е олицетворение на тази безпомощност." Властелин" не е ли синоним на диктатор? Коя е  в мярката  за качество на БНР днес? Диктатът?
Симптоматично-в БНР няма ни  едно авторско предаване за книги и литература, за изкуство въобще. Подчертавам-авторско.Въпросните пишещи братя не водят такива предавания. Говоря не за  магазинни блокове. Но  нали работата на националната медия е  да налага авторитети, да   кара хората  не само да слушат, но и да разбират повече поезия, изкуство.. а не обратното- да провъзгласява работещите в нея за творци? Ама да говориш и представяш литература,  е сложна работа. Иска и четене, и въображение. А не само съображения.
Относно съображенията, аз съм си патила- в разделеното ни общество творците са ни най-разделени. Ако поканиш един писател от единия лагер, попадаш под обстрела на отсрещния. По лошо отколкото ако попаднеш между политически вражди. Затова по-добре да бях писала стихове в радиото. Вместо да се мъча да превърна културната програма в национална медия за култура. Ех. „Гръбосложен на кревата..“ Но нали по условие БНР е призвано да да създава и поддържа критерии за качество както и да работи за интеграцията на обществото?  СЕМ да ме накаже, ако бъркам нещо.