Наградите-начин на /зло/ употреба

вариации по Томас  Бернхард и Ивайло Христов

В калабалъка покрай изборите една тема не намери нужното внимание. Актьорът  Ивайло Христов публично отказа наградата Аскеер на тържествената церемония в театъра на Армията. С аргумент, че „културата е завряна в ъгъла.“ Не знам как е прозвучало по телевизията, но в приповдигната атмосфера на празника, сред дух на ведри усмивки и чувство за общност, изявлението постигна само погледи на недоумение. И бе подминато с благодушно мълчание. Медиите в следващите дни се опитаха да извлекат дивиденти, опитвайки се да му предадат повече драматичен  патетизъм, но без особен успех. Защото нямаше драма.Тъй като  нямаше послание  и адрес.  Нямаше текст, само подтекст, съобщение, не изявление, което бе разчетено и подминато  предимно като претенциозна суета.С какво се размина желанието на Ивайло Христов да предизвика обществено мнение, а не да обиди колеги?

Да припомним историята на наградата. В най-тежките за театъра времена, когато актьорската професия бе наистина завряна в ъгъла- нямаше пари за театър, нямаше публика,  хората се страхуваха да излизат по улиците вечер, актьорите от театъра на Армията, сред които беше и Ивайло Христов, решиха да повдигнат духа на съсловието и  да превърнат Пепеляшка в принцеса за една нощ поне. Да върнат блясъка на професията и респекта към хората, които творят на сцената в името на един по-добър свят. Беше изумително – първият аскеер разчиташе предимно на  самоиронията, случи се „на крак“, в коридорите на НДК, но веднага на следващата година  излезе в  светлините на прожекторите,подреди  мажоретки и духова музика и изиска от гостите си да носят задължително папийонки и дълги рокли.  Постепенно  явлението“ Аскеер"се превърна в институция и оцеля, защото съхрани  иронията и себеиронията, предизвикателството и  духа на общност. Магията на празника се запази въпреки изтеклите години, натрупаните и новопоявяващи се  актьорски напрежения и ревности.Защото  защищаваше вечното и непреходното-  благородството на професията. Превърна се в марка.“ Защото Аскеер“ е усмивка, но „Аскеер“е сам по себе си е протест. Протест срещу принизяването, опошляването , посредствеността в изкуството,  срещу посегателствата и заиграването с творците въобще. Срещу политиката и политиците, които правят това.  С годините е имало много дръзки изказвания от сцената на аскерите. По конкретни поводи. Министри са бивали освирквани от публиката, публиката с овации е ставала на крака пред актьори и режисьори, осмелеили се да кажат истината на политиците.

С Ивайло, когото уважавам,  сме гледали света от високо . От покрива на Sears Towers в Чикаго. Място, на което извисяваш поглед и мисли над ежедневните неща. Виждаш красотата  на битието.Така както и рицарите на „Аскеер“-а го правят. Затова се чудя, защо реши с този жест да   накаже колегите си, като ги приземи на земята. Там, където са дрязгите, неудволетвореностите , ревностите и суетата. Където  „подобни действия  носят белега на фукливост, саморазкрасяване и лицемерие", както ги  нарича Томас Бернхард в текста  си, посветен на  :„Наградата“Франц Теодор Чокор“, която получава, но дарява за социални нужди.  Подтикната  от спомена, че скандалният Бернхард връща своите награди, с желание да разбера Ивайло Христов, посегнах да препрочета „Моите награди“. Оказа се че паметта ме е подвела, в текстовете на Бернхард,  посветени на отношението му към награждаването,  не  връщанетона онова, което „ некалцина глупаци са замислили като висока чест,“ е важно.А иронията към институциите, фалша, показността. Човек може да си умре от смях, като чете  терзанията и вълненията на автора  по повод  получаването на  Държавната награда за литература на Австрия , която непрекъснато иска да откаже, но притиснат от финансови обстоятелста приема. В крайна сметка се оказва, че речта му  при получаването й предизвиква по-голям скандал от евентуалния  отказ, защото изразява категорично  отношението му към държавните подаяния спрямо хората на изкуството.

Наградата Аскеер Не е държавна. Тя е от колеги за колеги. Приемането й или отхвърлянето й е съгласие или несъгласие с мисията на театъра. Речта е друго нещо. Можеш да кажеш всичко, което мислиш за ограниченията и пречките пред труда на актьора. Всички политики във всички времена едновременно са се плашели и ласкаели културата. И са я държали по-настрана.Така че изтърканото клише за завирането й в ъгъла може да се отнася за всякога и за всичко. Нещо като това,  когато  Томас Бернхард с е чуди с какви безмислени слова да отбие номера при официалната церемония на връчване на безсмислени награди, се пита дали да не каже нещо за международното положение. Всички знаят, те то винаги е лошо. Защо Ивайло Христов не каза нещо за т.н.  театрална реформа, която напълни салоните, но снижи качеството на спектаклите? За очебийния факт, че  театрите масово пожълтяват, че  вкусът се свежда до чалга културата, за да има приходи и съответно отчет пред министерството. Че самата реформа е една подигравка с труда на актьора, като за едни трупи тя означава сами да си носят въженцето към ешафода, а за други, да убиват творческия си потенциал, за да играят комерсиални пиеси. А като  като награда, да не получат парите за реализираните зрителски места, защото министерството не е предвидило и няма бюджет, с който да се разплати. Което означава, че въпреки че актьорите са играли спектакли, които унижават професията, пътували са като аркашки и са загубили вкус към експеримента и театралните предизвикателства, няма да получат повече пари. Няма. Така че Ивайло вместо да не приема наградата, да я беше взел и да я даде на някой нуждаещ се колега.  За да остане верен на духа на театъра. И  духа на "Аскеер"-а.